„Лесно е да си дъщеря на един почтен човек, но никак, ама никак не е лесно да си дъщеря на политик, който винаги е бил в опозиция.“ Това са думи на Анастасия Димитрова-Мозер, които дават синтезирано обяснение за нееднозначното отношение към личността и дейността на нейния баща Г. М. Димитров. Защото според това кой как гледа на политическата конюнктура Гемето, както го наричат, е или патриот и борец за независима и демократична България, или национален предател и чужд агент.
В биографичната справка за Георги Михов Димитров ще прочетем, че е роден на 15 април 1903 г. в село Ени чифлик, Одринско, в семейството на Михо и Мария Димитрови. Земите край Одрин тогава са се намирали в Османската империя. През 1913 г. семейството е принудено да се изсели поради етническото прочистване в региона от страна на Турция по време на Балканската война. Заселват се в село Дойренци, край Луковит. Младият Георги първоначално учи в гръцко училище, а по-късно завършва прогимназия. През 1922 година, едва 19-годишен, тръгва по своя път в политиката, като става член на БЗНС.
На следващата година земеделското правителство на Александър Стамболийски е свалено. Г. М. Димитров тръгва към град Ловеч заедно с други свои съселяни, за да се противопостави на преврата. Тогава е първият му арест по политически причини. Записва дипломация в Свободния университет през 1923 година, а на следващата започва да изучава и медицина. Продължава с медицината и защитава докторантура в Загреб след четири години.
В политическата си кариера се оказва винаги в опозиция на действащия режим. Така е през 1934 г. след Деветоюнския военен преврат на политическия кръг „Звено“, когато Г. М. Димитров е член на Управителния съвет на БЗНС „Александър Стамболийски“. Така е и по време на Втората световна война, когато каузата му е да не се допуска България да влезе в Тристранния пакт с Германия, който цар Борис III или по-точно министър-председателят Богдан Филов все пак подписва (или е принуден да подпише) на 1 март 1941 г. във Виена. Събитията преди това определят съдбата на Доктора вече не само като на вечен опозиционер, но и като на вечен политемигрант. Ето какво се казва в становище на ПП „Обединени земеделци“ по този въпрос:
„Истината е, че на 22 февруари 1941 година полицейска група нахлува в апартамента на семейство Димитрови на ул. „Гладстон“ № 65, за да арестува политическия опозиционер д-р Г. М. Димитров. Той успява да избяга и минава в нелегалност. Полицията арестува съпругата му Мария, която прекарва една година в затвора като следствена. Причина за полицейската акция е писмо до Борис III с искане за аудиенция, в което антихитлеристката опозиция заявява своето решително становище против всякакви ангажименти на България във военния конфликт и настоява за запазване на неутралитет. Решението за него е взето в края на 1940 година.
На 21 февруари 1941 година бившият министър-председател Никола Мушанов предава писмото в парламента на царския парламентарен секретар Петър Костов. В отговор опозицията не е допусната до аудиенция. Вместо това царят издава заповед за арест на Доктора като инициатор на акцията. Междувременно Тристранният пакт е подписан във Виена на 1 март 1941 година от министър-председателя Богдан Филов и министъра на външните работи Иван Попов.
В знак на протест срещу Хитлеровата инвазия д-р Г. М. Димитров написва и подписва в качеството си на главен секретар на БЗНС „Ал. Стамболийски“ политическия документ „Манифест към българския народ“. Целта му е чрез него да призове народа на съпротива срещу чуждия окупатор. След публикуването и нелегалното му разпространение от политически сподвижници в страната през март и април 1941 г. полицията незабавно започва арести на млади земеделци. Следствието прераства в най-мащабното дело срещу д-р Г. М. Димитров като “таен” заговор срещу държавата заедно с още тридесет и пет души, които ще бъдат изправени пред съда. Всъщност Доктора пише манифеста вече в емиграция в Белград, а е трябвало да бъде арестуван по обвинения в опит за държавен преврат, организиран от английските служби, като част от плана за възпиране на германската инвазия на Балканите.
На 23 септември 1944 година д-р Г. М. Димитров се завръща от емиграция в България с влак от Истанбул. Този влак навсякъде по пътя бива посрещан с цветя, което говори за популярността на земеделския водач. Новата власт обаче далеч не е това, което докторът е очаквал. Като лидер на БЗНС той отново минава в опозиция и се противопоставя както на силната Работническа партия (НРБ-к), така и на Отечествения фронт. През 1945 г. под давление на съветския представител ген. Бирюзов е премахнат от ръководния пост на земеделския съюз и арестуван. По-късно обаче, след почти дипломатически скандал и след намесата на американския представител в София, емигрира трайно от страната.
Зад граница Г. М. Димитров продължава да отстоява своята политическа принадлежност и заедно с емигранти от други източноевропейски страни създава т.нар. „Земеделски комитет”, чиято задача е да се бори с комунистическия режим в Европа. По негова инициатива през 1951 г. в Германия е сформирана първата българска рота в НАТО. Пред войниците от тази рота Г. М. Димитров, известен и като отличен оратор, неведнъж е държал речи. Запис от една такава реч се пази и в Златния фонд на БНР. Ето част от нея.