„Роса ли градините ръси“*
Първата световна война разрушава старите устои сред народите на Европа и пробужда нови вълнения, както обществени, така и културни. Новото творческо светоусещане прониква и у нас от всички посоки на света: от Франция чрез поезията на Бодлер, Рембо, Верлен, чрез австрийските автори Райнер Мария Рилке и Хуго фон Хофманстал, от Русия през стиховете на Пастернак, Маяковски, Анна Ахматова, Балмонт, от Америка през творчеството на Уолт Утиман, Едгар Алън По. В България символизмът навлиза през първите години на XX век, когато творят младите поети Николай Лилиев, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Христо Ясенов и други. Първата стихосбирка на Лилиев е отпечатана в София през 1918 г. За досега с нея си спомня писателят Владимир Полянов:
„За първи път чух името му, когато една вечер неколцина 18-20-годишни начеващи поети и писатели нахълтахме в книжарницата срещу Народния музей и един от нас свали от лавицата току-що излязлата стихосбирка „Птици в нощта“. (…) Изтичахме на улицата с книгата в ръце. Някои от приятелите ни вече знаеха нещо за Лилиев като творец на нова поезия. Скупчихме се под светлината на електрическата лампа. Загледахме отворената страница. Един зачете. Очарованието на нечувана звучност и странна образност ни накара да занемеем. Още там, под уличната лампа погълнахме цялата сбирка. Новото в стиховете на Лилиев ние го намирахме може би не винаги така пълнокръвно, но безспорно с богата музикална изразност и изваяна външна форма. Както чуждите автори, които несъмнено са му влияли, Лилиев говореше с езика на символизма, но той сякаш беше по-изразителен. Неговият интимно-лиричен стих чрез звука, звуковите съчетания и ритъма действаше като музика на чувствата и разума, внушаваше настроенията и идеите на една оригинална творческа личност.“
„Към Слънцето“
Николай Лилиев (26 май 1885 – 6 октомври 1960), поет, драматург, театрален педагог, коректор, хуманист. Неговите съвременници го описват като творец с изключителен усет към фонетичната структура на думите и като човек жизнен, остроумен, закачлив, носител на една изначална доброта и крайна всеотдайност към себеподобния. През 20-те години на миналия век, вече като утвърден поетичен феномен с публикувана втора стихосбирка „Лунни петна“, Лилиев обикаля Европа с известния библиограф Никола Михов, за да събира материали за миналото на България от чуждестранни книги. През 1922 г. Полянов го среща в Мюнхен, току-що пристигнал от Франция, в бохемската компания на български студенти, писатели и художници в литературното кафене „Стефани“. „Беше се заловил с работа извън неговата поезия, но я вършеше усърдно. Лилиев не загуби от този си ореол, когато го видях няколко години по-късно не в неговите поднебесни чертози, а пред скромна дъсчена маса в една полутаванска стая в къща на ул. „Неофит Рилски“ – спомня си Полянов в интервю за Националното радио от 1975 г. и обобщава: „Темите в творчеството му все повече излизаха от лирико-интимния тон и говореха за по-значителни вълнения и философски национални вглъбявания.“
Съществен е приносът на Лилиев в развитието на школата за драматични артисти у нас през първата половина на XX век. В периода 1924-1928 и след това от 1934 до края на живота си той е драматург на Народния театър. Плеяда значими актьори го окачествяват като отдадения поет на театъра, усърдния преподавател по история на западноевропейския театър и яростния защитник на звучния, стилистично изграден и естетично напяващ български език. „В кабинета му се влизаше с голяма коректност, като в светилище, олтар – казва актьорът Андрей Чапразов. – Почукваш, изчакваш, влизаш, заставаш до вратата. Той веднага ставаше, пристъпваше до тебе и първи подаваше ръка. Този прелестен наш човек, поет и какво ли не, и гражданин, и най-вече театрален учител, словесен майстор, философ на театъра, естет…“ В радиоразговор от 1982 г. Чапразов си спомня за всеотдайността на Лилиев към Народния театър, за дружбата между него и Масалитинов и казва: „И двамата пристигаха в осем сутринта и последни излизаха. И ако Масалитинов беше сърцето на Театъра, Лилиев бе нервната му система“.
„Един човек, до когото много дълго съм искал да се доближа, който много ме респектираше и много ме занимаваше. Аз го разглеждах като човек на театъра, а не на литературата, и се радвам, че можех да стоя в неговия кабинет, там, на един стол, откъдето ми доставяше извънредно удоволствие по ученически да слушам случващото се и най-важното – да наблюдавам неговото поведение, да чуя неговите приказки, споделя Гриша Островски. – Лилиев беше човек с голяма вътрешна мощ и мисловен потенциал. Той беше неуморен, постоянен, железен, винаги на поста си и същевременно чувствителен, раним, нежен, деликатен, и като много умен човек, разбира се, хаплив и ироничен“. В запис за Националното радио през 1993 г. Островски говори за взискателността на драматурга към езика на актьорите, за вечерните разходи до ъгъла на дома му и прави вербален опит да обясни трагиката, която Лилиев носил в себе си: „Голямата личност е голяма и за самия себе си, нито той се е разбрал, нито ние сме го разбрали“.
В годините, когато символизмът вече отшумява, Лилиев преживява естествено настъпилата творческа криза. През този период поетът се съсредоточава освен върху присъщата му театрална дейност и върху преводна литература. Владее френски и немски. Под неговото преводаческо перо излизат Шекспировите „Крал Лир“ и „Сън в лятна нощ“, оперите „Ернани“ и „Електра“, пиесата „Цар Фьодор Йоанович“ и др., както и поправки на редица български и чужди пиеси. „Въпреки това той оставаше непокътнат в ореола на своите първи успехи, с престижа си на безспорен талант на поет дори за ония, които се отнасяха вече твърде критично към символизма и търсеха други пътища – казва Полянов. – Непокътнато оставаше обаянието от личността му, защото паралелно с оценката за неговата поезия, вече съвсем определено се говореше за неговата съдба, характер и същност. Лилиев не натрапваше себе си. Той обикновено слушаше, поглъщаше и се занимаваше с чуждите преживявания. Не зная дали има човек, който би се похвалил, че е чул от него някакво оплакване или каквото и да е споделяне на грижи и мъки. Колкото повече се занимаваше с хорските преживявания, толкова повече премълчаваше своите.“
„Тихият пролетен дъжд“
„Изключителният човек“, „най-големият поет в пълния смисъл на думата“ – така го определя Панчо Владигеров. От тяхното приятелство се ражда операта „Цар Калоян“, чието либрето Лилиев написва по романа на Фани Попова-Мутафова. В интервю за БНР от 1977 г. композиторът говори за четирите си музикални поеми по стихове на поета, като изтъква голямата отговорност да се пише музика по творби на Лилиев, защото самите те представляват музика. „Дълги години, още когато живях в Берлин, имах идеята да напиша едно голямо драматично произведение. Обаче трудно беше да се намери подходящия текст. (…) Като се върнах в България – спомня си Владигеров – първата моя мисъл беше да търся сюжет. Тъкмо тогава бяха излезли романите на Фани Попова-Мутафова и аз се спрях от нейната трилогия, именно на сюжета на Цар Калоян. Обаче, разбира се, този сюжет трябваше да бъде коренно преработен за опера. И ако нямах този мой близък познат, един от нашите най-големи поети Николай Лилиев, мисля си, че не щях да напиша тази опера. Този голям поет, майстор на словото, който си играеше с техниката изцяло. Карал съм го по 15-16 пъти да ми преработва едни и същи работи, за да получа туй, което аз чувствах. Туй един ограничен, един малък поет, който трепери, като напише нещо, че да не го изпусне, туй е било невъзможно с един друг автор да стане.“
„Светло утро, ти прокуди“
„Лилиев с малкия молив на коректор; Лилиев, автор на поемите „Ахасфер“, „Зад стената“, стихосбирките „Птици в нощта“, „Лунни петна“; Лилиев на закачките и настойчивите почерпвания, без сам да яде и още по-малко да пие, освен минерална вода; Лилиев на голямата любезност и сърдечното доброжелателство; убедителен защитник на българска пиеса или на неоправдан актьор; възторжен приятел и акламатор на Димчо Дебелянов, Кирил Христов или Николай Райнов или на неизвестен млад поет; Лилиев на телефонните разговори, на неспирните посещения в опушения му кабинет, без сам той да пуши, на жаждата да слуша хора или поне само да ги чува, докато продължава работата си върху някой ръкопис; отдаден на хорските болки и грижи, раздаващ всичко за тях, докато сам стои безпомощен в своята несподелена с никого мъка – такъв е разноликият портрет на Лилиев в спомените на Полянов. – Във всички превъплъщения той беше цялостен и незабравим, както незабравимо ще остане неговото дело като творец на нова поезия в развитието на българската литература и като ненадминат майстор на художественото слово.“
* Лиричните четения на стиховете на Николай Лилиев се съхраняват в Златния фонд на Българското национално радио. Музикално оформление: БНР. Изпълняват актьорите Андрей Чапразов: „Роса ли градините ръси“; „Тихият пролетен дъжд“ (запис 1973 г.) и Петър Петров: „В небесата къдрав плам“; „Светло утро, ти прокуди“ (запис 1978 г.).