„Небрежният ангел”*

Константин Павлов, определян от мнозина като едно от уникалните явления в съвременната ни литература, е роден на 2 април 1933 година в „село Попово (после Витошко, преди – Чекало; в момента и отдавна – дъно на язовир „Студена”), Пернишко” – както самият поет се представя в книгата си „Записки 1970 – 1993”. Синтезираният вариант на неговата биография е следният: следва право в СУ „Кл. Охридски“, редактор в Радио София (1957 – 1959), в издателство „Български писател“ (1961 – 1962; 1964 – 1965), във вестник „Литературен фронт“ (1963) и „Мултифилм“ (1965 – 1966). След първите му две книги „Сатири“ (1960) и „Стихове“ (1965), посрещнати крайно отрицателно, с неразбиране от критиката, до 1989 година официално му е отказано публикуването на поезия. Започва работа в „Българска кинематография”. За 9 години е член на Съюза на българските писатели – от 1980 до 1989 година. Член е и на Съюза на българските филмови дейци. По повод 50-та му годишнина е издадена стихосбирката „Стари неща” с творби от първите му две книги и сценарии. Същинското ново издаване на негови стихове е след 1989 година.

Отвъд синтезираните факти обаче… Заклеймен като непоетичен модернист, непокорен и свободолюбив дух, който заплашва устоите на социалистическото общество. Уволняван, преследван, изолиран. Или както самият той казва: „Повече от три десетилетия бях в утробата на Кита”.
„Интервю в утробата на кита”*

Нравствено упование за мнозина, че е възможно да запазиш себе си в изменчивата конюнктура на времето.
„Двойник на мнозина”*

Поетът Любомир Левчев казва за него: „24-каратов поет, истински, без примеси. Поезията му притежава чистотата на лириката, но и жилото на сатирата. Тя е философска, защото почти винаги се отнася до големите екзистенциални проблеми.“
„В романтичен план”*

За Светлин Русев: „Коцето е оголен и раним, с изострени до крайност сетива, чувствителен и настръхнал към най-лекия полъх на насилието и подлостта… Някои смятат поезията му за трудно достъпна, но всъщност дълбочината на пространствата, които стига, се оказват далечни. Киното приюти отхвърления творец и спечели един от най-добите си сценаристи. А поезията… поезията загуби“.
„Великото сбогуване”*

Ето и част от отговорите на всички незададени въпроси, които Константин Павлов ни завеща, събрани в неговите „Записки 1970 – 1993“, писани, както сочи и заглавието, в продължение на 23 години.

Всеки писател има право няколко пъти в живота си да изкрещи: „Аз обвинявам!” Но това не бива да се превръща в негово основно занимание… 

Гледам на моите неща като на дневник през времето. Адресатът не е насочен към никого. Отговарям за това, което пиша, само пред себе си.

Истинският творец трябва да носи цялата вселена в душата си. Всичко.

Всяко мое стихотворение е ехо от незаслужен шамар.

Сега мнозина си задават въпроса „как оцеляхме”. Така поставен, въпросът не предполага отговор, а утвърждение за оцеляване. Доста хитричко. А защо никой не си задава въпроса дали наистина оцеляхме? Или поне – какво от нас оцеля.

Продължават да са ми симпатични мислещите хора, а не така мислещите или иначе мислещите.

Имам собствена лудост, която не бих заменил с никоя друга. А още по-малко – с колективна лудост.

*Включените в публикацията стихове са от авторски рецитал на Константин Павлов на „Аполония 1988”.