Журналист, публицист, писател, той е сред златните пера на България през първата половина на XX век. Личност с обаяние, с висока култура и изявени интереси в много области, оставил трайна диря в българския печат.
Публицистичната му дейност обхваща три десетилетия – от началото на Първата до края на Втората световна война. Време на творчески труд, през което създава и публикува около 5000 материала в 80 издания, подписани с над 100 псевдонима. Фамилията на потомствени журналисти предопределя вестникарската му кариера.
Христо Бръзицов (30 май 1901 – 31 януари 1980) се ражда в Цариград в семейството на Димитър Бръзицов – публицист и преводач, главен редактор на българския екзархийски вестник „Вести“, издаван в Цариград в периода 1890 – 1912 година. През последната година семейството се мести в София. Бащата постъпва на работа във вестник „Мир“, а Христо завършва гимназия и следва дипломация в Свободния университет.
Журналистически опити прави още като ученик. Едва 14-годишен Христо Бръзицов започва да редактира списание „Родна лира“. Първите му материали излизат в седмичния хумористичен вестник „Кво да е“ под псевдоним Язека.
Спомените му за този период и „дòсега“ до Христо Смирненски са съхранени в запис от Златния фонд на БНР, 1978 година:
През 1917-та 16-годишният Христо заедно с Христо Смирненски редактира списанието „Смях и сълзи“, после списанията „Маска“, „Кръгосвет“, „Аз знам всичко“, „Нива“. През 20-те години в България вече няма хумористично издание, в което младият Бръзицов да не е публикувал свои фейлетони. Канят го на работа в най-големите национални всекидневници – „Зора“, „Заря“ и „Мир“.
Журналистическото му утвърждаване става, когато през 1921 година постъпва като репортер във вестника на Данаил Крапчев „Зора“. В ежедневната си авторска рубрика „На безобидни теми“ той описва проблемите на българина чрез басни, анекдоти, куриози.
Завоювал журналистическа слава, през 1926-та е поканен в редакцията на вестник „Мир“, на който посвещава 15 години, като от 1938 до 1941 година е негов главен редактор. Като такъв той налага новаторски за онова време идеи. „До заглавието на вестника например стърчаха обявления за колбаси или за прах против стомашно разстройство – спомня си Бръзицов. – Но аз въведох на тяхно място сентенция или карикатура, които да отговарят на настроенията на деня.“
Малката наглед промяна има голям успех – тиражът на „Мир“ се вдига няколко пъти, хората го разграбват светкавично, а Христо Бръзицов се превръща в модна личност. Канен е на всички светски сбирки, сприятелява се с най-прочутите писатели, а името му отваря вратите навсякъде. Привлича за сътрудници едни от най-изявените политически, стопански и културни дейци на България като Атанас Буров, Цвятко Бобошевски, Михаил Маджаров, проф. Александър Балабанов, проф. Петко Стайнов, Райко Алексиев и др.
През 1941 година Бръзицов постъпва в проправителствения официоз вестник „Днес“, а година по-късно му става директор.
Наричан „златното перо на България“ той е и журналист с остро перо, което не щади социалната неправда.
Не го пожалват и него след 1944 година. Неоснователно обявен за „народен враг заради фашистка дейност“, той като по чудо се спасява от смъртта – съпругата му, известната оперна певица Катя Спиридонова, дълго време го крие по чужди къщи, докато отмине смъртоносната чистка. През 1945 година е изправен пред Народния съд и осъден на доживотен затвор. Скалъпеният процес му струва 9 години лишаване от свобода. А когато го освобождават, обясненията са парадоксални: „Прощавай, бай Христо, грешка е станала, ти не си бил лош човек!“
След излизането му от затвора през 50-те години не му позволяват да работи като журналист и той се отдава на изследователска дейност.
През 1957-ма книгата му „Как ми се мярна Европа. Пътеписи и наблюдения“ (1939) е включена в Списъка на вредната литература.
Известен през 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век предимно като журналист, изключително находчив, пъргав и остроумен репортер, като майстор на интервютата с първенци на нашата култура, печатани главно във вестник „Литературен глас“, а после събрани в сборниците „Един час при…“ и „Когато те говореха“, в зрелия период на своя живот той се налага и като писател. Излизат книгите му „Някога в Цариград“ (1965), „Бащин край“ (1968), „Во Прилепа града“ (1968), „Някога в София“ (1970), „Спомени на едно момче“ (1971), „Екзарх Йосиф“ (1973), „При големи хора по халат и чехли“ (1976), „Далечни спомени за близки хора“ (1979), „Спомени за едно българче“ (1979), „София разказва“ (1979), „3000 нощи в затвора“ (1992) и др. Това са трудни за жанрово определяне книги, в които мемоарното и документално начало се обединяват и допълват, в които има лека носталгия, но и трезва самопреценка за реалното лице на миналото, в които оживяват фигурите на знайни, достолепни българи, но и най-обикновени хора. Изображението е пъстро и пищно, доста често наситено с хумор и десетки детайли, даващи аромата на епохата. На пръв поглед стилът му изглежда скоклив, журналистически повърхностен, а в действителност е изпълнен с конкретни познания, житейски наблюдения и историческа култура. Литературният критик Здравко Петров прави много точна характеристика на твореца Бръзицов казвайки, че „неговите изречения можеш да забележиш сред десетки други, синтнаксиса му няма да го смесиш със синтаксиса на някой друг автор“. Твърди също, че „маниерът му на разказване е източен, от него лъхва нещо от атмосферата на Ориента“, „книгите му са някакъв наниз от случки, които напомнят зърната на броеница в ръцете на дервиш, които той сладострастно премята едно след друго…“
„Христо Бръзицов е една школа и днешните хора, които се занимават с медии има какво да научат от неговото творчество“, разказва изкуствоведът Атанас Свиленов, запис от Златния фонд на БНР, 2011 година:
Произведенията на Христо Бръзицов макар и твърде разнообразни по тематика са подчинени на едно единствено чувство – любовта към родината. Някои от тях са кръстени „българска хроника“. В книгите му действително е заключена част от съдбата на българския народ през XIX и XX век. Пишейки за стари български краища и градове, авторът същевременно разказва историята на собствения си живот, на своите родители, деди…
На титулната страница на книгата „Спомени на едно момче“, която е мозайка от случки, споена с чисто биографични елементи, Христо Бръзицов поставя следното авторско мото: „Ако мисълта за края го гнети, то е, защото ще бъде лишен от възможността да обича България.“ Дори и неутралното трето лице на изказната форма не може да прикрие любовта към Отечеството, за която говори с огромно вълнение и страст. И като потвърждение допълва: „Нека и на мен ми бъде позволено в един случай да бъда патетичен – аз, който цял живот предпочитах хумора, шегата, иронията. Но пред святите и възвишени неща човек трябва да свали шапка!“