Той благоговее пред планината, гората, реката, красивата природа. Когато види нещо хубаво като дете започва да пляска с ръце, все едно, че аплодира спектакъл, музикално изпълнение, добре изпята ария. Има едно характерно подсвиркване „фюйт“, с което изразява възторг, поощрение, възхищение от цъфнало дърво, от красива жена… В такива случаи употребява думата „неописуемо”, като ѝ придава особен интонационен оттенък, какъвто само той умее да придаде на думите. Страстно обича малките деца, веселите хора и селото.

Когато се спомене името Григор Вачков, обикновено се свързва с филма „На всеки километър“. От телевизионната поредица актьорът получава изключителната си популярност с прякора Митко Бомбата (Димитър Бомбов). Но Гришата, както го наричат близките и приятелите му, има в творческата си биография роли, запечатани завинаги в историята на българското кино и театър, но най-вече в сърцата ни български.

Григор Вачков се ражда на 26 май 1932 година в село Трънчовица. Както ще каже по-късно Никола Анастасов: „Гришата Плевенско си го имаше за своя държава, а Трънчовица – за своя столица.“ Момчето учи в лозаро-винарското училище в Плевен, но мечтае да стане артист. Често го чуват да разказва фейлетони на Чудомир и го съветват да се пробва в Театралното училище (днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“). През 1951 година Григор пристига за пръв път в София, за да опита късмета си. Косите му – буйни и черни, веждите – рошави, говорещ неразбираем диалект. Държавното висше театрално училище тогава се намира в сградата на днешната Художествена гимназия. Младежът го открива, а отпред стоят двама студенти, уж да упътват кандидатите.

Григор Вачков си спомня със самоирония и притаена горест за този епизод, както и  за „огромната, неоценима помощ“ на проф. Д. Б. Митов, запис 1970 година, „Златен фонд“ на БНР:

Няма как да бъде спрян този, който с решителния си вид и изгарящ тъмен поглед заявява страховито: „Аз искам да играя нечовешки роли!”
Приемат Вачков за студент при проф. Филип Филипов, а през 1955-а завършва при проф. Стефан Сърчаджиев, поел класа от втората им година на следване. В този випуск са бъдещите големи артисти Никола Анастасов, Татяна Лолова, Гинка Станчева, Хиндо Касимов, Досьо Досев и други.

След кратък престой във Врачанския театър (1955 – 1956), Гришата започва работа в Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов” от самото му основаване до края на своя живот. Междувременно работи и в Българското радио в седмичното предаване „Наслука”. Вписва името си в театралния репертоар с изключителните си превъплъщения в „Суматоха“ от Йордан Радичков, „Чичовци” от Иван Вазов, „Юнаци с умни калпаци“ от Никола Русев, „Вражалец” и „Големанов” от Ст. Л. Костов, „Дванадесетте стола” от Иля Илф и Евгений Петров…

„В пиесата „Суматоха” наричаше суматохата „сумайтоха” и се закачаше с лисицата, наричайки я подлеца (не подлец, а подлеца). Така той се заиграваше с думите като с деца. За него те бяха като живи същества – птици, зверове или влечуги – и той ги водеше по театралната сцена, както добрият пастир води стадото си”, разказва скъпият му приятел Йордан Радичков. Според свидетелство на съпругата Силвия Вачкова, участието му в Радичковата „Лазарица” (пиеса писана специално за него и поставена от Младен Киселов ) е „неговият живот”. След години, когато Григор Вачков е на върха на таланта си на дървото на „Лазарица“(в ролята на Лазар), Стефан Данаилов (Ламбо), с когото ги свързва сърдечно приятелство още от снимките в „На всеки километър”, отива да види спектакъла. На финала Гришата слиза от дървото, покланя се на публиката и отива до мястото на Ламбо в залата, вдига ръката му и го прегръща. „Такъв човешки и приятелски жест не можеше да се види често“, доверява Стефан Данаилов.

През 1977 година, когато се налага да влезе в болницата, Гришата играе Лазар пред препълнен салон. Колегите знаят какво му предстои. В края на спектакъла той слиза от дървото на земята и я целува. Актьорът се сбогува със сцената. Следва много тежка операция. Запознатите са в очакване на най-лошото, но Господ му дава живот още три години. На следващата „Лазарица“, салонът отново е претъпкан от приятели и колеги, които го приветстват с радост, а Григор Вачков прегръща спектакъла, като завръщане от отвъдното. „Ехе, хеййй… хора, чувате ли меее?” – пита Лазар, а гласът, ехтящ от сцената на Сатиричния театър се носи над софийските кооперации.

Природата се е потрудила да го дари не само с великата му дарба на комик , но и с глас на голям певец. Само някой да подхвърли: „Гриша, изпей една песен” и той запява.
Чуйте „Бялата кобила“ – песен на Димитър Вълчев от спектакъла „Орденът“ от Елин Пелин, режисьор Любен Морчев:

Дебютът на актьора в игралното кино е в „Дом на две улици“ през 1960 година. Сред по-известните филми с негово участие са „Хитър Петър“, „Тютюн“, „Смърт няма“, „Веригата“, „Горещо пладне“, „Кит”, „Князът”, „Привързаният балон“, „Бялата стая“ и други. Но широката популярност на Митко Бомбата от телевизионния сериал „На всеки километър“ (1967-1971) го превръща във всенароден любимец, носещ неизмерима радост.

Изплъзвайки се от комедийния герой, Гришата прави драматични роли във филмите „Последно лято“ (1973) и „Мъжки времена“ (1977). В първия дава плът и кръв на Радичковия Иван Ефрейторов, може би най-убедителният и художествено защитен образ на типичния съвременен български селянин. За него получава златен медал за мъжка роля на фестивал за авторски филми в Сан Ремо (1974).
Вачков говори за отговорността при изграждането на образа на Иван Ефрейторов, запис 1975 година, „Златен фонд” на БНР:

За снимките на филма „Мъжки времена” в Родопите, в който Гришата – Банко взема наградата за мъжка роля на Варненския кинофестивал (1978), Марияна Димитрова разказва: „Населението на няколко села се строяваше още в тъмни зори в шпалир покрай шосето с едничката надежда да зърне за миг своя идол. Често Гришата нареждаше на шофьора, каращ актьорите, да спре колата до чакащите хора. Тълпата изпадаше в транс. Мнозина не смееха да го доближат, толкова силно беше страхопочитанието, че и обожествяването. А тези, които се осмеляваха, го пипаха с върха на пръстите си, както се докосва икона. След всеки работен ден, когато снимачният екип сядаше да вечеря в ресторанта на хотела, вечерята на Гришата се превръщаше в безкрайно раздаване на автографи, във вдигане на наздравици към всеки, поздравяващ го от масите наоколо, в търпеливо изслушване на разни проблеми и молби за помощ. И той помагаше. На кого ли не.“

Колоритни са и героите му Иван Карев в „Александър Велики” и Семо Вълчев в „Най-добрия човек, когото познавам”, въплъщавайки промените в характера на селянина, претопяван в котела на градските нрави.
Последният филм, в който Григор Вачков снима, е „Мера според мера”, но смъртта има други планове и навярно му отрежда вечна и заслужена, но неизвестна главна роля, отнемайки му тази на Постол войвода. Датата е 18 март 1980 година.

Във всичките си 43 филма, като се изключи дебютният му герой – Гуни Хунтата („Дом на две улици“), Вачков не е играл отрицателни роли. У него доброто безспорно се налага. Такива са самата му нагласа, характерът и убежденията. Творческото му верую навярно се съдържа в думите, споделени в едно интервю: „Искам да пресъздавам образи на съвременни хора и в известен смисъл мечтатели, рицари на доброто.”

Непосредствен, скромен, общителен, а привърже ли се към някого, му вярва безрезервно. Толкова обикновен в живота и толкова ярък на сцената. Изключителна индивидуалност и страхотен, неподражаем в сценичното превъплъщение Григор Вачков създава поредица от разнолики, сложни и запомнящи се роли. Въпреки неспокойните си движения и застрашително надвиснали вежди веселостта на очите говори за друго, за едно изпълнено с любов сърце, за една безбрежна душа дошла „направо от българския чернозем”. Това го чувстват и зрителите от малкия и големия екран, от сцената. Мимиката му действа безотказно. Смехът избухва спонтанно още с излизането на сцената или появата му в кадър, без още да е изрекъл дори една реплика. А тези негови интонации, особено при ежеминутните му възклицания, изпълват целия салон с атмосферата на непринудено веселие.

Актьорът чете откъс от разказа „Свирепо настроение“ на Йордан Радичков, запис 1975 година, „Златен фонд” на БНР:

А всъщност съвсем не му е било леко и безгрижно, защото страданието дълго е намирало убежище в привидно силното, все още младо, но разяждано от болести тяло.

Приели закономерността на живота, щастливци сме, че го имахме, че и днес можем да се докоснем до брилянтното му творчество и това да предизвика сълзи на гордост и благодарност, както споделя и Таня Лолова: „Гледам те на екрана и сълзите ми текат, не от жалост, че те няма, а от радост, че те е имало. „Земьо! Уеи-й! Ъ…“ Така се поздравяваше със земляците си, а целият народ ти бяха земляци. Бог те отпечата върху земята българска. Грише!“