„Колкото и да изглеждаме големи отстрани, ние, актьорите, сме много крехки, лесно раними. Една дума е в състояние да провали цял спектакъл, ако човек се поддаде. Затова за роля, в която се чувствам несигурно, аз си каня за генералната репетиция роднини, лели, комшии, особено жени, които са склонни да ме хвалят. Те ме гледат с други очи, изглежда, защото виждам, че са искрени. И ще запомня тези думи от тях: „Е, все си играл роли, ама като тази не си правил!” или „И другите играят, ама ти как играеш…!” Та не съвсем честно постъпвам аз, но съм им благодарен, нужна ми е подкрепата им. Защото представяте ли си една недобре направена роля, ако и самочувствието ти отиде съвсем, тогава и зрителите няма да получат нищо”, откровен е Георги Георгиев – Гец (4 октомври 1926 – 2 септември 1996).

Той е човек с рядко чувствително сърце, изживяващо дълбоко всяко вълнение. Най-дребната неприятност може да го извади от равновесие. Обединяващ неподражаемост и противоречивост, решителеност и колебливост, упорство и плахост. Работи изключително напрегнато. Разкъсва се между театъра, киноцентъра, телевизията, радиото. Тази всеотдайност е негова отличителна черта и като творец, и като човек.
Роден е в село Разпоповци, днес квартал на град Елена. Баща му е градинар гурбетчия – може би тъкмо в тази среда Георги развива чувствителността си към земята, бита и деликатния свят на селянина. Момчето прави първите си стъпки на сцена в постановки на селското читалище „Просвета” и на еленското „Напредък”. „Детската ми мечта беше да стана моряк. Но в родното ми село читалищният театър беше влязъл така властно във всеки дом, че някак естествено от там продължих на софийска сцена, а морето остана едно и до днес красиво и неотслабващо притегляне”, казва Гец.
„С вълнение очакавах вдигането на завесата, за да ме грабне необяснимата магия, наречена театър”, спомени на актьора, запис 1974 година, Златен фонд на БНР:

Георги кандидатства във Държавното висше театрално училище (днес НАТФИЗ) в София, но две поредни години го късат още на първия тур. Да учи актьорско майсторство е приет през 1949-а в класа на проф. Филип Филипов. Но преди това има една година упорит труд, в която младежът, по препоръка на писателя Ангел Каралийчев, с когото споделя за провалите си, е слушател в Академията, старателно и всеотдайно посещава лекции и упражнения, по-редовен от редовно приетите студенти.
Докато следва цяло Разпоповци го подкрепя с пари и колети. В онези години, когато е много престижно да си актьор, скъсаните кандидати помпат самочувствие с: „И Гец са го приели от трети път!”
Кръстник на това по домашному звучащо Гец, става в студенските години неговият приятел, артистът Димитър Бочев. В неговия Карловски край на почти всеки Георги казвали Гец. Неусетно всички колеги започват да го наричат така, но публично за първи път тази прибавка към името налага кинорежисьорът Въло Радев в надписите на филма „Най-дългата нощ”.
След НАТФИЗ Георги Георгиев – Гец е назначен в Народния театър „Иван Вазов”, където играе в периода 1953 – 1991 година и се налага като един от водещите актьори. Там среща Георги Стаматов, Иван Димов, Зорка Йорданова, Марта Попова, Константин Кисимов, Стефан Савов, Владимир Трандафилов, Никола Икономов, Петя Герганова… Първите му партньори са Георги Калоянчев, Апостол Карамитев и Любомир Кабакчиев. Междувременно през 1955 – 1956 година специализира при съветския актьор и педагог Михаил Николаевич Кедров от Московския художествен академичен театър (МХАТ).
Особено място в творческия път на Гец имат ролите от българската драматургия. В нея сякаш той разкрива най-пълно своето дарование – Златил от „Боряна” на Йордан Йовков, Странджата от „Хъшове” и Чорбаджи Марко от драматизацията на „Под игото” на Иван Вазов. А за неговия Йордан Герака от „Гераците” на Елин Пелин, Сотир Майноловски, изиграл Маргалака, споделя: „Ако Елин Пелин беше видял Гец в тази роля, щеше да каже, че не е имало, няма и да има друг такъв Герак. Тя просто е написана за него – човека с истинската българска душевност и с голямото сърце на българина.”
Златил в „Боряна“ – постановка на Асен Миланов, в откъс с Адриана Андреева в ролята на Боряна, запис 1974 година, Златнен фонд на БНР:

Редом с тях са герои от нашата нова драматургия – Молинеро от „Почивка в Арко Ирис” на Димитър Димов, проф. Радев от „Тази малка земя” на Георги Джагаров, Игото от „Опит за летене” на Йордан Радичков, Карфонозов от „Иван Кондарев” от Емилиян Станев, и колко още. Създава и поредица роли от руската и съветската драматургия: Вожак от „Оптимистична трагедия” на Всеволод Вишневски, Мазюра от „Огненият мост” на Борис Ромашов, Иларион Гроза от „Из дневника” на Александър Корнейчук, Берьозкин от „Златната карета” на Леонид Леонов, Чепурной от „Деца на слънцето”, Самоквасов от „Чудаци” на Максим Горки, Чернота от „Бяг” на Михаил Булгаков и много други. В последните години талантът му разцъфва в образите от „Комедия д`ел апартаменте”, „Играта джин”, „Хоровод”, „Удушвачът”, „Може би на покрива има кон”, „Скакалци”.
И киното не остава безразлично към Георги Георгиев – Гец. В третия български филм, сниман след 9 септември 1944 година, „Утро над родината” (1951), играе Шлосера. Зареждат се „Неспокоен път” (1955), „Златният зъб” (1962), „Прокурорът” (1968), „Осмият” (1969), „Зарево над Драва” (1974), „Милост за живите” (1981), „Баща” (1989), „Под игото” (1990) и много други. Христоматийни остават изпълненията му на мълчаливия в „Най-дългата нощ” (1967), Михаил Никодимов в „С дъх на бадеми” (1967), Морис или Емил Боев в „Няма нищо по-хубаво от лошото време” (1970), писателя в „Равновесие” (1983). Но за киноманите той е преди всичко „селянинът с колелото” от едноименния филм на Людмил Кирков излязъл по екраните през 1974 година.
Верен на упоритата си природа, Георги Георгиев – Гец стига дотам, че в редица опасни кадри в някои филми се отказва от каскадьорите-дубльори и сам играе своя герой: катеренето във филма „Няма нищо по-хубаво от лошото време”, скачането от влака в движение в „Златният зъб”, минаването през буйните планински води в „Осмият” върши самият той. Гордее се, че е изстрелял над 250 хиляди куршума, скачал е с парашут и неведнъж е бил на крачка от смъртта.
Легендарният италиански режисьор Еторе Скола го кани за главната роля във филма си „Грозни, мръсни и зли” (1976), който става хит. Шефът на кинематографията тогава Павел Писарев казва: „Гец, няма да те спрем”. Но от италианска страна дават срок от 6 месеца да научи езика. Актьорът преценява, че ще има проблеми с италианския, а не иска дубльор и отказва.

„И в театъра, и в киното аз обичам онзи особен хазарт, който представлява изграждането на един образ. Скъп ми е именно процесът на работа, когато търся и напипвам героя…”, откровен е актьорът. И в този особен хазарт той обикновено печели, защото освен таланта си залага на пълната всеотдайност в работата, дисциплината и последователността. Разбира се, сдържаността и лаконизмът също са резултат на творческо развитие и постепенно овладяна техника. В еволюцията на актьора се забелязва тенденция към психологическо заостряне на образите, към по-деликатното открояване на вътрешните им подбуди и движения. Това прави Георги Георгиев – Гец особено благодатен актьор, при когото мисловността се съчетава със спонтанността на внушеното чувство за свобода, сила, гъвкавост и човешка енергия, излъчващи се от повечето му действени герои. Неговата изключителна фотогеничност не го отпуска, не го кара само да експлоатира своето властно, мъжествено присъствие на екрана. Със свойствената си упоритост и тънък усет той се стреми към истинско и дълбоко превъплъщение, което да не бъде натрапено, а по свои неуловими вътрешни пътища да изследва сложната диалектика на човешката душа. И така именно да покаже колко сложен и необятен е светът на човека.

„Трудно ми е да определя предпочитанията си. Когато се застоя в театъра, винаги ми домъчнява за киното. Когато пък снимките ме отдалечат прекалено дълго от театъра, започвам силно да тъгувам за него.” И няма как да е иначе, когато има над 70 роли в киното, около 120 в театъра, повече от 40 телевизионни сериала и множество радиопиеси.
Мисълта, за която твърди, че е винаги в съзнанието му е реплика от пиесата „В навечерието” на Тургенев: „Ние не сме галеници на съдбата, а труженици, труженици.”
За хаоса на промените в театъра и за тяхото влияние върху баща му, разказва синът Иван Георгиев – Гец, запис 2012 година, Златен фонд на БНР:

През 1991 година Георги Георгиев – Гец става жертва на невероятния български патент – пенсиониране на артисти. Не крие, че това е най-тежкият удар в живота му. Но нито за миг не се разделя със сцената. За неговия талант радушно отварят врати Театър 199, театрите в Монтана, Кюстендил, Пазарджик, Габрово, театър „Барбуков”. Хората го очакват с празнично нетърпение, с искрена обич. Когато гостува в Белослав, денят е обявен за неработен; в малко село специално за идването му асфалтират отсечката между площада и читалището, в което ще играе; от сергиите по пазарите, които той толкова обича да обикаля, му подаряват плодове; почитател му подарява шапката си; по бензиностанциите не му позволяват да си плаща бензина…
Магията на театъра го следва докрай. „И досега не мога да разбера защо толкова много исках да стана артист. И защо никога няма да мога да се откажа от сцената, докато съм на себе си”, признава актьорът. И сякаш предрича съдбата си. Инсултът го връхлита на сцената в Стара Загора, в края на пиесата „Ню Йорк – хотел „Плаза”. Партниращата му актриса Таня Масалитинова си спомня: „След антракта Гец ми се оплака, че го боли глава. Излязохме за финала на пиесата. В един момент той направи внезапен остър преход в посока на публиката. Хванах го. Предположих, че е взел ново решение за финала. Подаваше репликите си точно. Сбърка последното изречение. Аз върнах диалога. Той повтори репликата. Каза и последната дума от ролята си. Не остана за поклона. Чух: „Аз ще изляза” и рухна зад сцената. Публиката нищо не разбра”.