„Правото да лъжат имат само тези, които лъжат красиво”, казва писателят Емилиян Станев. Че успява да го прави красиво, спор няма, именно защото и самият той вярва във всичко, което ражда въображението му, а то е безбрежно.
За слънчевата светлина, приказната жар-птица и порива на собственото въображение чуйте твореца, запис 1975 година, Златен фонд на БНР:

Никола (Емилиян) Стоянов Станев (28 февруари 1907 – 15 март 1979) е роден във Велико Търново, а детството му минава под знака на трите войни – Балканската, Междусъюзническата, Първата световна и го белязват завинаги. През 1922 година семейството му се премества в Елена, където момчето учи до десети клас. Градът го пленява със своето минало и настояще, с природата и хората си. В пазарния ден то се заслушва в мекия, напевен, малко развлечен говор на планинците, за да сподели след години: „И може би тъкмо еленският говор ми помогна да усвоя ритъма на българската реч, без който словото губи своята красота и сила.”
Младежът завършва средното си образование през 1928-ма, като частен ученик в гимназия в град Враца. Следва живопис в Художествената академия в София в класа на проф. Цено Тодоров, а по-късно се прехвърля финанси и кредит в Свободния университет (дн. УНСС). От 1932 до 1944 година Станев работи като чиновник в Столичната община. Следващите две години е управител на горското стопанство край хижа „Буковец” в Елено-Твърдишкия балкан. После е завеждащ отдел „Белетристика” във вестник „Литературен фронт” (1950 – 1955). Емилиян Станев е народен представител в VI и VII народно събрание. През 1974-та е избран за академик от Българската академия на науките и членува в Съюза на българските писатели.

Авторът публикува първите си съчинения през 1931 година. „Примамливи блясъци” е заглавието на първата му книга – сборник разкази, която излиза седем години по-късно, а през 1940 година се появява и следващата – „Сами”, поставяща началото на цикъл от произведения за природата и човека. Друго негово достижение са самобитните анималистични разкази „Вълчи нощи” (1943), които пленяват с блестящо художествено изображение на природните чудеса, на концентрираната разумност на инстинктите, завладяващи със загадъчно спокойствие в описанията на нестихващата борба за живот.
Емилиян Станев обожава лова, животните и природата. Това е друга причина, освен творческите предизвикателства, за дълбокото му приятелство с Йордан Радичков. Заедно ловуват, пътуват и често се събират на раздумка в „дядовата ръкавичка”, както писателят сам нарича кабинета си. Стаята е заета изцяло от библиотеката и ловните му трофеи. Сред тях са елен-лопатар, глиган, изящни рога от сръндак. Като страстен пушач той притежава колекция от английски и френски лули, а цигарите му са пръснати върху всички шкафове. Но бъркотията не му пречи, даже напротив.
Според Радичков този „мечтателен човек е един от малцината българи, видели и рая, и ада“, запис 1987 година, Златен фонд на БНР:

Древната ни история също интригува Емилиян Станев и той ѝ посвещава немалко страници. За успешното му пътуване из миналото свидетелстват книгите „Легенда за Сибин, преславския княз” (1968) и „Антихрист” (1970). В същността си „Антихрист” е насочен срещу тъмната и разрушителна стихия в националния характер. Писателят „търси причината за нашето национално поробване, а заедно с това и на робския комплекс въобще. И я открива в душевния хаос на „бунтуващия се” средновековен човек, в разрушителните, необуздани от вяра и разум инстинкти, в безпрепятственото разпространение на всякакви ереси, в липсата на вътрешен закон у човека и за човека”, пише по-късно проф.Тончо Жечев.

През 1948 година излиза едно от най-известните му произведения, шедьовър на литературата ни – повестта „Крадецът на праскови”. Тук Емилиян Станев успява чрез елегичното повествование за една чиста, горчива и трагично прекършена любов да се извиси до мащабната тема за войната като убиец на доброто и красотата, като мрачна антитеза на всяко съзидание и всякаква органична форма на живот. В ония години темата за мира и войната се тълкува от мнозина в публицистично-тезисна светлина (участници – време), а Емилиян Станев я разкрива с дълбочината и философската мощ на истинското изкуство. Произведението надхвърля регионалната си ограниченост и едва ли би могло да има такъв живот, ако отразяваше само историческата събитийност, без да се докосва до вечните човешки болки и радости. През 1964-та повестта е екранизирана от режисьора Въло Радев, като главната роля е поверена на великолепна наша актриса.
„Крадецът на праскови“, драматизиран откъс с участието на Невена Коканова – Елисавета и Васил Михайлов – Иво Обретенович, Меглена Караламбова – четец, запис 1975 година, Златен фонд на БНР:

Изпод перото на разказвача Емилиян Станев излизат още „В тиха вечер” (1948), „Повест за една гора” (1948), „Иван Кондарев” (1950-1964), „Търновската царица” (1974), „Тихик и Назарий” (1977), „Скот Рейнолдс и непостижимото”, „Язовецът”, „Лазар и Исус” и други. Сред тях има редица театрални постановки и филмови екранизации.
Творчеството на Станев е пропито от духа на природата в еленския край. В много от произведенията му живеят литературни герои, чиито прототипове са оригинални личности от Елена. В едноименния роман, в ярките образи на Иван Кондарев, учителя Георгиев, д-р Янакиев, Колю Рачиков, са вложени черти от характерите на учителите Йордан Грънчаров, Никола Георгиев, д-р Христо Момчилов и на автора като гимназист. Пишейки за тях Емилиян Станев плува в свои води, чувства се „у дома си”, затова и дистанцията между него и онова, което пише, се губи.
Не го наричат детски писател, но няколко поколения са израснали с неговите приказки, повести и разкази: „Лакомото мече”, „Слънчевото зайче”, „През гори и води”, „Чернишка”, „Когато скрежът се топи”, „Къщичка под снега”…
Малко писатели работят едновременно като него поне две произведения, съвършено различни жанрово, стилово с различна тематика и исторически период. „Какъв широк диапазон от тематични, композиционни и езикови похвати у Емилиян! И те не се смесват, не се сблъскват. Като си помисля, че едновременно с „Антихрист” той писа „Търновската царица”, че работейки върху пиесата „Насън и наяве” (която не можа да довърши), създаде „Лазар и Исус” – толкова противоположни по време и място произведения”, отбелязва съпругата Надежда Станева, която след смъртта му подрежда летописите си в мемоарните книги „Дневник с продължение” и „Ден след ден”.
„В него едновременно живееха и детето, и мъдрецът. Невъздържан, но никога фалшив, той не се побираше в рамки”, казва Станева, запис 1987 година, Златен фонд на БНР:

Неизтощимата му жизненост, вечната противоречива подвижност на неговото съзнание, го тласкат постоянно към нови теми и идеи, дават импулси на необикновения му талант да изявява все нови свои черти и страни. Може би затова е приеман като спорна личност, понякога безцеремонна, нерядко засягаща събеседника. „Обичаше да спори, защото – диалектик по природа – виждаше „опакото”, обратната страна, противоречията във всичко, пък имаше и навика да изпробва, да изпитва „каузата” на характерите, които сътворяваше, тяхната относителна в най-различна степен „правда”. Склонен беше, от все по-спонтанни, често подсъзнателни художнически цели да предизвика събеседника си да отиде докрай. С чиста съвест твърдя, че колкото и възпламенчива натура да беше, той обичаше да му противоречат. Това даваше храна на безкрайно гъвкавата му, находчиво-образна мисъл. За да се насладя на нейните лупинги, понякога съм оспорвал и това, с което съм съгласен…”, доверява проф. Стоян Каролев.
За Радичков Станев „е като възпламенен барут в барутница, трудно може да бъде обгърнат и обяснен с думи”.
Носител на много отличия, сред които Националната награда „Йордан Йовков” за 1975 година, орден „Народна република България” I степен, престижната международна награда „Ханс Кристиан Андерсен“, той – романистът и новелистът – е един от най-забележителните български писатели на XX век. Творбите му са преведени на повече от 20 езика, а 2007-а е обявена от ЮНЕСКО за годината на Емилиян Станев заради приноса в световната литература и стотния юбилей от рождението му.

Заслушан в звуците на своя вътрешен свят, колкото и красиво да „лъжеше” Емилиян Станев имаше основание да заяви: „Ти струваш толкова, колкото истини можеш да понесеш”, защото той самият бе готов, а и можеше, да понесе безброй истини.