Първата жена кинорежисьор у нас Бинка Желязкова е една от малкото дебютирали през 50-те години на миналия век жени в световното кино. Нелекият ѝ творчески път поразява със своята необикновеност и парадоксалност. Кинокритиката не винаги оценява по достойнство онези нейни постижения, които успяват да стигнат до екрана, въпреки че се стреми „между редовете“ да загатне за заложения в тях богат подтекст. А за спрените ѝ филми дълго е принудена да мълчи. Едва след рухването на бариерите, на прага между 80-те и 90-те години, се отприщва възможността да бъде публикувана истината за безмилостните гонения, на които е подложена тази изключителна творческа личност. Ако не бяха тези гонения, отхвърляния на проектите ѝ, спирания на филмите ѝ, тегнещи над нея десетилетия наред, Бинка Желязкова щеше да бъде едно от най-известните имена в европейското, а може би и в световното кино.

Голямата българска режисьорка е родена на 15 юли 1923 година в Свиленград. Завършва театрална режисура в Държавното висше театрално училище през 1951-ва. След дипломирането си става асистент-режисьор в Киноцентъра. Налага ѝ се да работи в период, в който е господстващ т. нар. социалистически реализъм в българското изкуство, характерен със задължителното присъствие на положителните герои и нормативната естетика на безконфликтността. Дебютира с „Животът си тече тихо“, съвместен филм със съпруг й – големият български драматург Христо Ганев. Повечето от филмите си Бинка Желязкова снима по негови сценарии. „Животът си тече тихо“ е заснет 13 години след 9 септември 1944 година и показва покварата на някогашните млади идеалисти, които се превръщат в най-обикновени властолюбци. Филмът е забранен и се излъчва 31 години по-късно, през 1988-ма. Начинът, по който са представени бившите партизани, възползвали се от бюрокрацията за лично облагодетелстване, явно провокира яростта на тогавашните управници. Като резултат първият „партизански“ филм в родната кинематография е спрян за прожектиране години наред. По същия начин по-късно са спрени и двата ѝ документални филма „Лице и опако“ и „Нани-на“ (1982, видели екран след 7 години), снимани в Сливенския женски затвор.
Желязкова раздвижва духовете в съсловието с още една от следващите си творби – „А бяхме млади“ (1961). Тогава критиците я обявяват за режисьорка, която нищи темата за избора и обича персонажи, в чиито души бушува смут. Този филм ѝ носи международно признание – Златен медал от кинофестивала в Москва и първа награда „Старите обувки“ от Международния кинофестивал в Картахена, Колумбия.

Спомен на оперетната актриса Людмила Чешмеджиева за участието ѝ във филма „А бяхме млади“, в който изпълнява ролята на Цвета, запис 1998 година, Златен фонд на БНР:

Откъс от филма „А бяхме млади“ с участието на актьорите Димитър Буйнозов (Димо) и Людмила Чешмеджиева (Цвета):

„Привързаният балон“ – притча по сценарий на Йордан Радичков отново я отпраща в немилост. По това време съпругът ѝ е изключен от БКП заради отказа си (заедно с писателите Валери Петров, Гочо Гочев, Марко Ганчев) да заклейми книгите на Александър Солженицин, което служи като мотив за нови ограничения пред работата и на двамата. Веднага след премиерата си през 1967 година филмът е абсолютно забранен за показване от неофициалната идеологическа цензура на комунистическия режим до 1990-а.
Със завидна търпеливост и настойчивост обаче режисьорката продължава да дълбае скалата на деформираната нравственост. В „Последната дума“ (1973), „Басейнът“ (1977), „Голямото нощно къпане“ (1980), „Нощем по покривите“ (1987) тя продължава да се вглежда в понятия като конформизъм и идеали, дребнав егоизъм и морална устойчивост, разрушително разочарование и съхранена вяра и надежда. Да търси отговори на екзистенциалните въпроси за любовта и смисъла на живота. Докато е посрещана с голям интерес в Монреал, Кан, Берлин, Москва, Карлови Вари, където представя филмите си и получава награди за тях, у нас отношението към нея и кинотворбите ѝ е меко казано неблагосклонно.

„Бинка е творец, който има невероятната способност да изпревари времето си и да види нещата преди другите да са ги усетили. Това е способността и орисията на изключително талантливите хора. Това е била и причината тя да не бъде възприемана лесно, да има толкова много проблеми. За хора като нея ние трябва да знаем. Трябва да знаем, че е имало някой, който се е съпротивлявал на конформизма и е отстоявал себе си на всяка цена“ – казва Елка Николова, автор на документалния филм „Бинка: Да разкажеш приказка за мълчанието“. Като режисьор тя има и преимуществото, че актьорите, които са работили с нея, я обичат и ценят. Остават здраво свързани в кръга от единомишленици, който събира около себе си. Със своя талант и обаяние успява да извади най-доброто от Григор Вачков, Георги Георгиев-Гец, Енчо Багаров, Емилия Радева, Людмила Чешмеджиева, Димитър Буйнозов, Любомир Димитров, Константин Коцев, Николай Бинев, Тодор Колев, Коста Цонев, Цветана Манева, Доротея Тончева, Олга Кирчева, Леда Тасева, Климент Денчев, Янина Кашева и много други, да затаи дъха на зрителите и да ги държи омагьосани до края на прожекцията. Бинка Желязкова не лъже публиката, остава ѝ вярна и споделя с нея най-съкровените си преживявания. И винаги много добре знае какво иска и никога не спира, докато не го постигне. За нея времето престава да има значение, метражът на филмовата лента също, докато не осъществи своя замисъл.
Като „една романтичка с нежна душа, която умееше да изразява себе си по неповторим, художествен начин“ я определя кинокритикът Неда Станимирова. „Чепата, но справедлива“ остава в спомените на режисьора Христо Христов. А Бинка Желязкова и до днес респектира с изяществото на художествените виждания, които прилага във филмите си, малкото, които успява да реализира – седем игрални и два документални. Отминалите десетилетия са оставили нереализирани много нейни намерения и планове, но и сътвореното е достатъчно, за да начертае своя диря не само в българското кино. След настъпването на демократичните промени у нас Бинка Желязкова спира да снима, няма почти никакви публични изяви. Постепенно, скована от болестта Алцхаймер, мълчанието на човека от „Басейна“ я засмуква и отвежда завинаги в други измерения на 31 юли 2011 година. Най-голямата ѝ мечта – филм за детството, остава неосъществена.

В едно от малкото си публични признания Бинка Желязкова изповядва възгледите си: „Вече не обичаме да се вълнуваме. Пазим се, отбягваме чувствата. Срам ни е да плачем, да не ни се присмее някой… Неудобно ни е да се смеем дори. Не е модерно да обичаме истински, всеотдайно, смешно е да ревнуваме… Безсмислено е да се привързваме, да проявяваме внимание и грижи към най-близките, към тези, които имат нужда от нас…“

Преживяла разочарованието от политическата система, грубостта на тоталитарната цензура, драмата на спрените си филми и меланхолията от дългите периоди на мълчание, нейното: „Горе, сърцата!“ дава упование, че и след най-ураганната буря изгрява слънце. Макар и закъсняло, голямото признание идва през 1996 година, когато Бинка Желязкова е обявена за лице на киното в Източна Европа, а върху корицата на сборника „MovEast“ се появява портретът ѝ. През 2003 година е наградена с орден „Стара планина“ – първа степен.