Забраненият Димитър Шишманов

Димитър Шишманов (19 ноември 1889 – 1 февруари 1945) е български писател, драматург, дипломат. Юрист по образование, той е автор на разкази, романи, театрални пиеси, критика. Потомствен интелектуалец с разностранни интереси, той навлиза в политиката на България в бурните и превратни години на Втората световна война. Една от жертвите на т.нар. Народен съд, а личността и делото му са обречени на забрава в продължение на десетилетия.

Роден в семейство с богата културна и политическа история, Димитър е единствен син в семейството на Лидия Драгоманова и проф. Иван Шишманов. Бащата е значима фигура в българската история. Етнограф, фолклорист, историк, публицист, министър на народното просвещение, той е „идеолог на българския културен национализъм“ (по думите на критика Георги Константинов). Майката Лидия Шишманова е дъщеря на известния украински историк и етнограф Михайло Драгоманов. Образована и обществено активна жена, тя инициира литературен салон в дома им на столичната улица „Шипка“ 11, където всяка вечер се събира елита на София. Така малкият Мика, както го наричат близките, израства в средата на духовните строители на следосвобожденска България. Чести гости в бащиния му дом са Иван Вазов, Любомир Милетич, Михаил Арнаудов, Константин Константинов, Панчо и Любен Владигерови, университетски преподаватели, политици.

Политическа и дипломатическа кариера

През 1940 година Димитър Шишманов е отзован, за да заеме поста главен секретар в Министерството на външните работи и изповеданията. Към този спомен ни връща неговият сътрудник в Атина и бъдещ писател и преводач Стефан Гечев:

„През късната есен на 1939 година, в един неделен следобед Шишманов ме покани да отида при него. След няколко безразлични реплики във връзка с дреболиите на всекидневието Шишманов замълча за известно време. После ме погледна и каза:

– Е, Гечев, ние с вас ще се разделяме… Не става въпрос за вас, а за мене. Ставам главен секретар на министерството.

Тази длъжност тогава отговаряше на единствен заместник-министър.

– Аз не се радвам – каза той. – Никак.

– Защо, г-н министре?

И тука Шишманов изказа едно пророчество, което ме смая.

– Ето защо – каза той. – Филов ще стане скоро министър-председател и ще ме направи министър на външните работи. Ще трябва да приема. Германия ще обяви война на Съветския съюз и ще я изгуби. Тогава у нас ще дойдат на власт комунистите и ще ме обесят. Защото правителството на Филов ще се присъедини към Германия.

Това беше изказано бавно, замислено и това увеличаваше още повече неговата тяжест. Самата атмосфера стана зловеща. Може би интуитивно съм усетил, че всичко това може да се сбъдне, защото се чух да казвам:

– Защо не се откажете тогава?

– Не мога – отвърна той. – С Филов сме приятели от много години. Ако откажа, ще ме сметне, той и другите, за дезертьор. За страхливец.

Много пъти съм се питал, защо каза това на мене, той, който беше толкова сдържан и мълчалив за личните си проблеми? Може би в онзи миг беше прозрял бъдещето и трябваше да го каже на някого? Едно е несъмнено: този умен, предвидлив, културен човек е прозрял съдбата си и въпреки това както в древногръцките трагедии е вървял към нея, тласкан от безпощадната сила на обречеността. Обреченост, на която не е имал сили да се противопостави.“

В качеството си на главен секретар Шишманов е част от делегацията, водена от проф. Богдан Филов и участва в присъединяването на България към Тристранния пакт. В световния конфликт нашата страна е нямала избор; Шишманов – също. Осъденият по-късно за „провеждане на пронемска политика“ пише в бележките си през 1939 година: „За да се промени нещо, би трябвало из корен да се променят понятията за родолюбие, национален престиж и още десетки основи на днешните отношения между народите. Най-големият грях на Хитлер е, че направи от нацията един Молох, който сега безмилостно иска и гълта кървави хекатомби.“

През есента на 1943 година Добри Божилов съставя нов кабинет и определя за министър на външните работи Сава Киров, посланик в Анкара, който обаче само след месец подава оставка. Така в един от най-преломните моменти от Втората световна война овакантеният пост е зает от Димитър Шишманов, който остава на него до лятото на 1944 година. Въпреки сложните международни условия, той се опитва да балансира между българските национални интереси и съюзническите задължения на страната.

Паралелно с политическата си и обществена ангажираност, Димитър Шишманов има значими изяви като писател и публицист. Всъщност той смята за цел в своя живот именно литературата, а не политиката. Неговите творби включват есета, разкази и философски размишления, които обхващат широк кръг от теми – от културната идентичност и българската история до общочовешки етични проблеми.

Още в ранните му години, докато следва право в Женева и прави първите си писателски опити, неговият баща проф. Иван Шишманнов му пише: „Искам да използваш своето стоение в странство, не само за своята естетична, но и умствена култура. Ти искаш да ставаш писател. Помни, че литературата има – без да гони тенденции – и една висока социална мисия, за която трябва всестранно да се готвиш…“ Вероятно младият Шишманов до известна степен се е вслушвал в тези препоръки, а гордостта на бащата личи от писмо от 1919 година до съпругата му: „...Мика е много добре. Издал е два романа: „Депутатът Стоянов“ и „Хайлайф“. И двата са произвели голям шум. Хайлайфът е жестоко обиден. Обидени са и всички депутати-гешефтари от типа на Стоянов. Но критиката се произнася с големи похвали за двете първи работи на нашия син.“

Бурното навлизане на Димитър Шишманов в нашата белетристика (през 1919 година той издава и първия си сборник разкази „Пред буря“) е прието хвалебствено и от Иван Вазов, който през 1920 година пише на щастливите родители: „…Не бях виждал отдавна Димитра. Колко интелигентен, какъв ум и енергия! Той ми донесе и романа си „Бунтовникът“, който чета сега с наслада. Димитър ще бъде един от първите ни писатели реалисти, той и сега е заел видно място между тях.“

Последвалият сборни разкази „Странни хора“ (1924) показва, че Димитър Шишманов насочва своя поглед към необяснимото в човешката душа. Той пише до своя приятел Чавдар Мутафов: „Един втори „Хайлайф“ аз вероятно бих могъл да напиша. Но амбициите ме влекат по-нагоре и в тия високи сфери аз се губя.“

След установяването на новата власт след 9 септември 1944 година, Шишманов е арестуван и обвинен за „провеждане на пронемска политика“. Съден е от Първия състав на Народния съд – заедно с регентите, царските съветници и министрите в правителствата до 9-ти, т.е. като политик, а не като писател.

Макар неговият адвокат Михаил Балсамов да изгражда защитата си върху твърдението, че преди всичко той е талантлив писател, въвлечен по стечение на обстоятелствата в политиката, Димитър Шишманов, заедно с останалите подсъдими са били обречени предварително на смърт. Показанията в негова защита на Трифон Кунев (директор на Народния театър), Вера Златарева и писателките Анна Каменова и Дора Габе не са имали никакво значение.

Присъдите са изпълнени на 1 февруари 1945 година.

След физическата смърт на писателя обаче идва и забравата. Името му попада в списъка със забранени автори, личността и делото му са заличени. Клеймото „враг на народа“ тегне над него през целия тоталитарен режим.

Едва през 90-те години се прави опит той да бъде възкресен като автор и да намери отново път към читателите. Преиздадени са някои от неговите творби, сред които „Хайлайф“, „Блянове край Акропола“ и „Писма до мен самия“, както и сборникът с разкази „Странни хора“. Те връщат Димитър Шишманов в българската култура, от която никой истински талант не може да бъде прогонен, защото над територията на духа само временно може да се наложи диктат, но не и завинаги. Урок, който е добре да помним.