Ветре мой, всяка болка с обич разпилей...

В една щастлива утрин в Слънчев бряг, през 1970 година, след триумфа на „Златният Орфей“ тя се усмихва, усмихва, усмихва… Радостна заради композиторите, които са ѝ гласували доверие. Тогава с песента „Повей, ветре“ Паша Христова грабва статуетката и едновременно първото място с изпълнението на „Една българска роза“. Естествено наградени са песните, но за да получат композиторите Йосиф Цанков и Димитър Вълчев двете най-високи призови места, нейният принос е незаменим: „Не зная как се чувстваха композиторът и авторът в момента на награждаването, но въпреки че наградата не беше за изпълнение, аз бях истински щастлива.“

„Повей, ветре“, музика Йосиф Цанков, текст Димитър Василев в изпълнение на Паша Христова с Естрадния оркестър на Българската телевизия и радио:

Съвсем случайно научава, че се открива първата студия за естрадни изпълнители към Българското национално радио и се явява на прослушването. От 500 кандидати на конкурса приемат Паша и Борислав Грънчаров. Това е и първият ѝ значим успех. През 1965 година завършва Студията в класа на проф. Иван Стайков.

Любовта към музиката я отвежда в състава на Главно управление „Строителни войски“, където я чуват композиторите Йосиф Цанков и Николай Арабаджиев. Нейното явяване на музикалния подиум изглежда причудливо. Малка, много подвижна, почти дете с дълбоки, загадъчни, тъмни очи и сърдечна усмивка, и глас рядко нисък и плътен, същевременно с много силно изразени височини. Гласът ѝ, описван от съвременниците като притежаващ "огромен диапазон и възможности за драматизъм до най-фините нюанси", ѝ отваря врати, каквито малцина колеги виждат. За нея Йосиф Цанков казва: „Когато Паша пее, имаме чувството за стабилност. Не глас, това е инструмент, който пее. При това пее топло, артистично.“

Първите ѝ изяви на професионална сцена са през 1966 година – чуждестранни шлагери с български текстове. Началото не започва само с усмивки и цветя. Има мигове, когато в очите се появяват сълзи, когато продължителните репетиции уморяват гласа, когато успехите на сцената не идват изведнъж и неочаквано. За нейното непринудено и човешко очарование разказва ръководителят на оркестър „София“ Емил Георгиев. „Паша Христова ме впечатли с мощния си глас и с голямата си музикалност. Ако не я познаваш – струва ти се затворена, но когато си близък с нея, разбираш, че в Паша няма онази излишна екстравагантност на звездата, тя е скромна, с особено силен характер. В певческата кариера освен безупречната музикалност помогна и огромната ѝ упоритост, граничеща с героизъм. Изключително трудолюбива, тя влага всичките си сили, работи упорито и при най-тежки натоварвания…“

През 1967 годнина Паша Христова за пръв път участва на фестивала „Златният Орфей“ с песента на Георги Робев „Дъждовете започнаха“ и получава трета награда за изпълнение. Година по-късно заедно с Борис Годжунов е приета за солистка в оркестър „София“ – един от най-популярните за времето си състави в българската музика, който я изстрелва директно в орбитата на тогавашните звезди. Напуска чертожническото бюро и тръгва по турнета. През същата 1968-ма се връща от Сочи, Русия със златен медал и първа награда от Фестивала за забавна песен.

Песента е „Спри, време“ на Александър Йосифов и е първият неин успех на международна сцена. На следващия музикален фестивал „Златният елен“ (1970) в Брашов, Румъния печели трето място, а първа награда заедно с Мария Нейкова и Мими Иванова на нашия радиоконкурс „Пролет“ (1970) за песента „Яворова пролет“. Грабва и голямата награда за изпълнители на международния фестивал в Сопот, Полша (1971), за песента „Ах, този дивен свят“, което е едно от най-големите международни признания за български поп певец.

В популярната музика Паша търси свой стил, онова което отговаря на нейната душевност, на емоционалните пориви, които носи. Тя съвсем не е от изпълнителите, които се стремят към бърза популярност и слава. Напротив – работи упорито, търси себе си и истинския път към песента. И явно го намира, щом само за петте си творчески години, записва около 60 песни за фонда на Радиото, Телевизията и Балкантон, издава четири малки плочи, посмъртно една дългосвиреща и дори аудиокасета, преиздадена цели 22 години след смъртта ѝ. Репертоарът на Паша Христова е разностилен включващ балади, популярни песни, версии на фолклорни песни, джаз пиеси, политически песни. 

Певицата пее и песните: „Янтра”, текст Димитър Ценов, музика и аранжимент Морис Аладжем; „Остани”, текст Димитър Василев, композитор Николай Арабаджиев; „Пролет моя”, текст Никола Вапцаров, музика Йосиф Цанков и много други.

„Аз се стремя да бъда актуална чрез своето изкуство“, споделя певицата в запис от Златния фонд на БНР, 1971 година:

Трагична е съдбата ѝ. Въпреки краткия си живот обаче Паша Христова е провъзгласена за безспорна звезда на българската естрадна музика, а „Една българска роза“ е обявена за „песен на столетието" през 2000 година.

На 21 декември 2026-а ще се навършат 55 години от деня, в който тя изгоря в пламъците на Ил–18 и човешкото безумие. Катастрофата е една от най-страшните в историята на авиацията ни. Версиите са различни. Естествено, най-коментираните от тях са тези, в които са намесени хора, интриги, хипотези, свързани с тогавашната власт. Загиват 30 човека – музиканти, танцьори, екипаж.

И все още няма официален отговор какво е предизвикало падането на самолета, още след излитането му от летище „София“, макар че най-разпространена е версията за влошените метеорологични условия. Оцеляват колегите на Паша – Борис Годжунов и Мария Нейкова, която е родена на тази дата, но никога повече не празнува рождения си ден.

Тръгвайки на турне в Алжир, в един полет към вечността Паша Христова завинаги остава на 25 години.
Новината смразява страната – само дни по-късно телевизията излъчва новогодишната програма, записана с нейно участие броени дни преди трагедията, и цяла България я гледа жизнерадостна на екрана, вече знаейки края на историята. Паша е погребана в католическия парцел на Централните софийски гробища, изпратена от множество почитатели. 
Лили Иванова записва в нейна памет песента „Птицата" по текст на Дамян Дамянов. През годините БНТ ѝ посвещава поредица документални филми – „Спри, мое време" (1996), „Мистерията Паша" (2006), „Здравей, обичам те" (2010).