Маргарита Арнаудова, която съчини съвремието на българския балет

„Марги беше една от ученичките, които правеха впечатление още от балетното училище. Не със своето прилежание, а със своята емоционалност и разбиране за отделните стилове, специално при характерния танц, който аз ѝ преподавах“ – споделя една от първите български примабалерини Нина Кираджиева за своята възпитаничка Маргарита Арнаудова. В тези думи още в началото се открояват две от най-съществените характеристики на бъдещия хореограф: интензивната емоционалност и способността да мисли танца не само като техника, а като стилово и смислово изказване.

Още по време на обучението си момичето от втория випуск на балетната школа у нас възприема като свое естетическо верую мисълта, че движението започва там, където словото се изчерпва. „Когато нещо не можеш да изразиш с думи, тогава се появява танцът, който е в сферата на емоцията. Човешкото тяло се движи винаги различно в зависимост от емоцията, от пулса“* – обяснява самата Арнаудова. Тази нейна позиция разкрива дълбокото ѝ разбиране за танца като език на вътрешното преживяване. За нея сценичното движение не е външна украса, а форма на мислене, чрез която тялото превежда невидимите състояния на човека в пластичен образ.

Именно тази концепция определя и мястото на Маргарита Арнаудова (30 юни 1941 – 8 ноември 1994) в историята на българския балет. Тя е сред хореографите, които през втората половина на XX век разширяват сценичния език на българското танцово изкуство, като вплитат в него джаз, степ, техниките на Марта Греъм и Мърс Кънингам и др. В същото време нейните търсения не са механично пренасяне на чужди модели, а опит за създаване на съвременен български балетен изказ. Заедно с балет „Арабеск“ тя изгражда единствената по рода си професионална школа в България, която съчетава експерименталност, висока изпълнителска култура и постоянен стремеж към оригинална пластика, стъпила едновременно върху традицията и върху модерния балетен театър.

Завършва Държавното хореографско училище в София през 1959 година. Първата ѝ роля на професионална сцена е Жар птица от едноименния балет на Игор Стравински. Символиката на този образ се оказва особено показателна за по-нататъшния ѝ творчески път. Жар-птицата, свързвана с възкресението, преобразяването и красотата, сякаш предвещава способността на Арнаудова да обновява сценичния език и да открива нови възможности пред българския балет.

След дипломирането си работи като стажант-изпълнителка в Софийската опера, а по-късно и като балерина във Варненската опера. В началото на 60-те години професионалният ѝ път взема решителен обрат. През 1961-ва Руският институт за театрално изкуство обявява конкурс за балетна режисура и Арнаудова решава да се яви, първоначално без категорично намерение да промени посоката на развитието си. „Нямах още намерение да се заемам с балетмайсторска работа, въпреки че винаги съм мечтала да поставям спектакли, да съчинявам балет – спомня си тя. – Но се случи така, че издържах изпита и заминах. До известна степен е случайно като време, но като мисъл не е.“ Това признание разкрива, че хореографското мислене при Арнаудова не възниква като случаен резултат от обучението ѝ, а е част от по-ранна вътрешна нагласа към създаване на сценичен свят.

В Москва учи при изтъкнатия педагог Анатолий Шатин. За него тя казва: „Той не ни показваше образци на своята хореография, а ни караше да съчиняваме сами, да изграждаме свой собствен постановъчен стил и много умело ни насочваше.“ Тъкмо тази педагогическа среда насърчава самостоятелното творческо мислене, което по-късно ще стане основен белег на нейната работа. Още преди да завърши, Арнаудова е поканена да постави спектакъл в Казанския театър за опера и балет, където създава първата си постановка – „Пепеляшка“. След дипломирането си постъпва в Харковския театър за опера и балет, където работи в продължение на седем години. Този период е решаващ за формирането ѝ като хореограф, защото именно там тя реализира някои от първите си големи спектакли – „Дон Жуан“, „Легенда за любовта“, „Прометей“, „Доктор Охболи“ и други.

Въпреки успешната си работа извън страната, Маргарита Арнаудова осъзнава своята творческа мисия преди всичко като свързана с националната сцена. Завръщането ѝ у нас не е просто биографичен факт, а осмислен житейски избор. За нея традицията не е граница, а източник на нов сценичен живот, чрез който националното изкуство придобива съвременно звучене.

„Аз съм от тези българи, които считат, че трябва да се работи в България и че трябва да се прави наше национално изкуство. Ако ние може да оставим нещо от себе си, то е в нашата страна и правейки наше национално произведение. Освен това душевността на българската музика ми е по-близка. Аз я усещам по-дълбоко и за мен е много приятно да я правя.“

През 1974 година става директор и художествен ръководител на експерименталното тогава студио „Арабеск“. Под нейно ръководство съставът се превръща в най-модерната балетна формация в страната с впечатляваща танцова лексика и хореографско изпълнение на световно ниво. Арнаудова въвежда нова дисциплина на сценичното мислене, в която техническата подготовка, психологическата дълбочина и съвременната пластика се намират в постоянен диалог.

Хореографското наследство на Маргарита Арнаудова включва над шейсет балетни спектакъла. Особено съществени за утвърждаването на националния балетен репертоар са нейните реализации по българска музика и фолклорни мотиви: „Нестинарка“ и „Нощта срещу Еньовден“ на Марин Големинов, „Корени“ на Милко Коларов, „Корен дълбоко в небето“ по произведения на Милко Коларов, Теодосий Спасов, Милчо Левиев и Йълдъз Ибрахимова, „Легенда за езерото“ на Панчо Владигеров, „Адажио и скерцо“ на Александър Текелиев и др. В тези произведения тя не възпроизвежда фолклора като етнографска илюстрация, а го превръща в източник на сценична символика. Българските митове, легенди и обредност при нея се явяват не като декоративен пласт, а като драматургична и емоционална основа на спектакъла.

Особено важна в това отношение е способността ѝ да извлича националното не само от стъпката, а от цялостната телесна изразност. В интервю за Българското национално радио от 1986 година Арнаудова обяснява защо в балетите ѝ по народни сюжети основната окраска идва не толкова от стъпката, колкото от движението на главата и ръцете.

Тя е балетмайстор с нестандартни концепции, които обаче винаги са реализирани със сериозна подготовка на артистите и с ясна мисъл за въздействието върху публиката. Творческият ѝ път започва с многоактни сюжетни спектакли, изградени предимно върху класическа основа, но постепенно хореографският ѝ почерк се оформя чрез едноактни балети, миниатюри, танц-симфонии и т.нар. развлекателни балети. Последните са насочени към младата аудитория и използват световно популярни мелодии, но в тях Арнаудова не се отказва от сложността на сценичната форма. Напротив, тя търси начин балетът да бъде едновременно комуникативен и художествено значим.

Една от най-важните особености на нейното творчество е синтезът между различни хореографски и театрални тенденции. В част от развлекателните балети, изградени във формата на сюита, тя включва принципи на танц-симфонията. В други постановки, реализирани като танц-симфонии, вмъква елементи от драматичния театър – фрагменти без музика, рецитация на текстове от Шекспир в „Ромео и Жулиета“ по Прокофиев или стихове от Никола Вапцаров в „Симфония реквием“ по Красимир Кюркчийски. По този начин Арнаудова разширява границите на балетния спектакъл и го превръща в многопластова сценична форма, в която музика, движение, слово и драматургия изграждат единен художествен свят.

Показателен за новаторството ѝ е и балетът „Бариера“ по едноименния роман на Павел Вежинов. С него Арнаудова става първият балетмайстор у нас, който създава танцово произведение по съвременна тема от български автор. За първи път в балетната тематика е въведено пространството на психиатричната болница и за първи път се използва актьорският глас като част от сценичното внушение. Това е важен момент не само в нейното творчество, но и в развитието на българския балет, защото разкрива възможностите на танцовия театър, който също като другите изкуства може да третира сложни психологически и социални теми.

Режисурите на Маргарита Арнаудова са смели, новаторски и максимално близки до духовните търсения на съвременния човек. Тя не мисли балета като застинала класическа форма, а като живо изкуство, способно да реагира на времето, в което съществува. Нейният стил съчетава емоционална наситеност, психологическа дълбочина, модерна пластика и уважение към националната културна памет. Затова приносът ѝ не се изчерпва с отделни спектакли или с институционалното развитие на „Арабеск“. Тя формира ново разбиране за българския балет – като съвременно, аналитично и национално разпознаваемо изкуство.

*Използваните цитати в статията са от книгата „Маргарита Арнаудова: Не мога да отделя балета от себе си...“ на Анелия Янева, изд. „Сивас“, София, 2011 г.