На 5 октомври 1912 година цар Фердинанд I Български отправя към народа си манифест за обявяване на война на Турция, останала в историята като Първата Балканска война. Думите на този документ сякаш изразяват чувствата на целия български народ:
„Българи, в продължение на 25-годишното ми царуване съм дирил винаги в мирна културна работа напредъка, щастието и славата на България… Провидението обаче е отсъдило инак…Отвъд Рила и Родопите наши братя по кръв и вяра не бяха честити и до днес, 35 години след нашето освобождение, да се сдобият със сносен човешки живот… Нашето дело е право, велико и свято. Със смирено упование в закрилата и помощта на Всевишния възвестявам на българския народ, че войната за човешките права на християните в Турция е обявена. Повелявам на храбрата Българска войска да навлезе в турските предели.”
Война за човешките права
Преди началото на Балканската война държавите в региона правят редица дипломатически предложения, включително това за „мирното съвместно съществуване на различните националности в Турция, на базата на реално политическо равенство и при спазване на правата, произтичащи от договори или дадени по друг начин на християнските народи в империята“. След сключването на Балканския съюз (между България, Сърбия, Гърция и Черна Гора) австрийският външен министър Леополд Берхтолд отправя предложение да се помогне на Турция да разшири „децентрализацията“ за християнските народи. Този умело обмислен ход за опипване на почвата провокира Русия, която отговаря с призив към съюзниците да се въздържат от каквито и да било агресивни действия, както и от опити да се отдели България от Сърбия и Сърбия от България. Отговорът на двете страни, изготвен при най-голяма секретност, е сключването на редица военни споразумения в допълнение към съществуващите съглашения, които този път предвиждат и представляват подготовка за война.
В славянското балканско семейство не е съществувало пълно единомислие относно идеята за съюз без разделяне. Измежду най-прозорливите българи има такива, които не са съгласни поради съществуващото мнение, че „това, което ще получим от Отоманската империя, ще бъде отнето от българския народ“. Някои от младите български революционери, като доайена на българската литература Любен Каравелов, изразяват мнението си по следния начин: „Най-напред трябва да имаме съюз – и когато сме свободни, всеки от нас ще има това, което му принадлежи.“
Но идеята за федерация на балканските народи, така наречената целокупна България според Санстефанския мирен договор, е разрушена от Берлинския договор, който разделя страната на три части. Ходът на последвалите събития представлява пряко следствие от тази тежка грешка, в която лежи и зародишът на военните действия.
На 25 септември (нов стил) е издадена австро-руска прокламация, която постановява, че „Великите сили енергично се противопоставят на всички мерки, които противоречат на мира в Европа“. Те от своя страна се заемат с изпълнението на реформите, подлежащи на суверенната воля на султана и отнасящи се до териториалната цялост на Турция и в случай, че избухне война, независимо каква е нейната цел, те не ще позволят никаква промяна в териториалното статукво на Турция в Европа. Докато балканските държави разискват какъв отговор да изпратят на тази нота, княз Никола Черногорски обявява война на Турция. На 30 септември балканските съюзници официално искат съгласието на Турция да даде автономия на европейските вилаети, които да бъдат съответно разпределени според националността на тяхното население. На 4 октомври 1912 година Турция обявява война на Балканския съюз.
Нашите прадядовци тръгвали за фронта като на сватба. Радвали се, празнували, биели тъпани и развявали български знамена. Импулсът за свобода ги носел на крилете си, събирал ги от селата, градовете и от чужбините, за да ги захвърли в кървавите окопи. В своите спомени един от участниците във войната, Кольо Мандаджиев от село Побит камък, Разградско, разказва за Българското национално радио (БНР) през 1969 година как българските дивизии атакуват позиците на турската войска при Лозенград, откъдето произлиза фразата „Напред, На нож!“ (разбрана от турските войници като „по пет на нож“).
В своите спомени, записани от БНР през 1981 година, лечителят Петър Димков разказва за боевете край Люлебургас, в които неговата дивизия взема активно участие. В своя разказ той описва войниците като „лъвове“ и описва грешките на генералите „овни“, както и не пести критиките си срещу цар Фердинанд.
Вестта за разгрома на турската войска при Люлебургас предизвиква тотална паника сред населението на Цариград. Града напускат: турските гарнизони и турското население, френските, немските, арменските, еврейските граждани и остават само българите, които очакват победоносното настъпление на българската войска. Тридневната почивка обаче дава възможност на турската армия да се изтегли и прегрупира, а след това и да укрепи своите позиции при Чаталджа.
Оценката на военния историк и бивш директор на Военноморския музей във Варна Иван Казаков за трагичния обрат на войната преминава през свидетелствата на капитана на миноносеца „Дръзки“ Георги Купов, който описва скандално похарчените за доставката на френско въоръжение златни левове. Тези разкрития, както и недалновидността и обвързаностите на цар Фердинанд I, водят малобройния български флот към „самопожертвувателност“ в неравния бой с многократно превъзхождащия го турски.
В Доклада на международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни (Карнегиевата анкета) подробно са отразени свидетелствата на очевидци и непосредствени наблюдения в опустошените райони на представителите на Карнегиевата фондация за международен мир. В нея са анализирани причините, довели до началото на войната, както и несполучилата Младотурската революция, която се оказва твърде тесногръда и националистична. Тя съвсем не задоволява стремежите на събуждащия се турски национализъм, а в замяна на това си поставя задачата да възроди някогашната Турция на Халифата и да я превърне в съвременна държава. Този процес започва с пълното унищожаване на правата на различните етнически групи. Тези права, потвърдени от фермани и гарантирани от европейската дипломация, остават единственото средство, чрез което християнските народи могат да запазят вярата си в рамките на империята. След като и тези прегради са свалени, народите започват да се чувстват застрашени от отоманска асимилация, така, както никога не са били застрашавани в продължение на векове след падането на Константинопол при султан Мохамед II Завоевателя.
„Великите“ балкански нации
„Едва ли има част от територията на Турция в Европа, за която да претендират по-малко от две държави. Тези възгледи относно наследяването на така наречения „болен човек“, както и осъществяването на „великите национални идеи“ под формата на „Велика“ Сърбия, „Велика“ Гърция и „Велика“ България, правят невъзможни каквите и да било действия на тези малки държави за постигането на общите им цели. Русия и Австро-Унгария естествено преследват собствени интереси на Балканите – интереси, които по никакъв начин не са еднакви. Дипломатическата история ги е превърнала в австрийска и руска сфери на влияние, следователно тук съществуват две противоположни влияния – „немското“ от север и „славянското“ от изток. Долината на Вардар, която разделя Македония на две части, става арена, в която тези две влияния се срещат и сблъскват“, пише още в Карнегиевата анкета.
В началото на войната сръбската армия влиза в Македония от север, а гръцката от юг. Двете съюзнически армии са посрещнати с викове на радост от цялото население. Самите македонски революционери ги посрещат с „Прокламация към нашите братя“, публикувана от делегатите на 25 македонски братства на 5 октомври:
„Братя, вашите страдания и вашите болки отекнаха в сърцата на вашите родственици. Подтикнати от свещения дълг за братско съчувствие, те дойдоха да ви помогнат и да ви освободят от турското иго. За своята жертва те не желаят нищо друго освен да установят отново мира и реда във вашата родна земя. Елате да посрещнете тези храбри рицари на свободата. Покрийте пътя им с цветя и със слава. И бъдете великодушни към тези, които довчера бяха ваши господари. Като истински християни не отвръщайте на злото със зло. Да живее свободата! Да живее храбрата освободителна армия!“
Но този ентусиазъм към освободителите скоро отстъпва на редица съмнения, след това на разочарования и най-накрая се превръща в омраза и отчаяние. Българският вестник „Българин“, който излиза в Солун, отбелязва, че властите „в своя сляп шовинизъм не се съобразяват с националните чувства на хората, станали временно техни поданици“ и отправя въпрос към правителствата на съюзниците: „Това освободителна война ли е, или е завоевателна?“
Тази епохална война остава в историята с поразяващия факт, че българската армия няма нито една загубена битка. Младата българска интелигенция напуска европейските университети и се завръща в родината си, за да освободи България. Въпреки че след войната политиците губят своите битки, фактът за уникалния български победоносен устрем остава завинаги в историята ни. Не помним лицата на младите българи, загърбили момичетата и книгите си, за да сгромят Османската империя и да подарят на народите необятните възможности на свободата. Тях отдавна ги няма. Но в Златния фонд на БНР са запазени песните, които са изпели и изплакали. Една от тях „Пуста да е войната Балканска“, изпята от Любка Рондова и Кръстьо Атанасов.
Главните причини, довели до Първата балканска война, са три: слабостта и липсата на предвидливост от страна на Турция, която се намира пред разпадане; безсилието на Европа да наложи на Турция като конституционна държава реформите, които вече е успяла да въведе в империята; и на трето място съзнанието за все по-голяма сила, която сключеният съюз дава на балканските държави, всяка от които има своя национална мисия – да защитава хората от своята националност и религия, които живеят в Турция, срещу политиката на отоманизация.
Военният конфликт между Османската империя и съюзените България, Сърбия, Гърция и Черна гора завършва с подписването на Лондонския мирен договор на 17 май 1913 година. Последствията са изключително важни за християнското население на Балканския полуостров, защото огромни територии, населени с християни, са освободени и получават право на едно нормално развитие. Главният резултат от тази война е приобщаването на почти целия Балкански полуостров към европейската цивилизация и европейското развитие.
А безименните герои, които воюват и загиват в тази „война за човешките права на християните в Турция“, са възпети в поемата „Песни за родната земя“ от Емануил Попдимитров, посветена на Балканската война. През 2001 година тя е изпълнена от актьора Петър Петров (в записа звучи финалният откъс от нея).
По тази публикация работиха Меглена Димитрова и Милен Димитров