На 7 октомври 1989 г. в ГДР тържествено се чества 40-годишнината от основаването на републиката в съветската окупационна зона. Едни честват тържествено, други протестират мирно, защото вече има опозиционни групи и движения и вече нищо не е същото. Протестите впрочем започват след месец май, когато на местните избори се установяват нечувани дотогава манипулации и машинации, само и само да се осигури 100-процентната победа на комунистическата партия, наречена Германска единна социалистическа партия, която е не само единна, но и единствена. Оказва се, че не е и вече се е появила алтернатива, сиреч опозиция, нещо немислимо за режима.
Но в този ден, Денят на републиката, точно такива прояви са немислими при положение, че върхушката на партията и нейният актив посрещат скъпи гости за отбелязването на годишнината. Сред гостите са например палестинският лидер Ясер Арафат, румънският диктатор Николае Чаушеску и, разбира се, съветският ръководител Михаил Горбачов. И докато трудещите се и младежта дефилират покрай официалната трибуна, встрани паралелно текат мирни демонстрации, където се чуват възгласи „Горби, помогни ни“, „Не на насилието“, „Ние сме народът“.
До този момент силите на реда не предприемат контра мерки, но в момента, в който Горбачов се отправя към летището след официалните церемонии, се започва. Бой с палки, водни оръдия, сълзотворен газ, масови арести… Същото продължава и на 8 октомври.
В тази обстановка в Лайпциг напрежението в понеделника на 9 октомври се изостря до опасни размери, защото и там предстоят мирни демонстрации на опозиционните движения. Става ясно, че медицински персонал е задължен да бъде на линия за късни и нощни дежурства. Цели болници са изпразнени и са осигурени допълнителни количества кръвна плазма. За вечерта се очаква най-лошото. Синдромът „Тянанмън“ се усеща навсякъде. Насилственото решение по подобие на това в Китай с много ранени и евентуално убити не се изключва в този момент.
В тази обстановка известни хора на изкуството, между които шеф-диригента на Гевандхауз оркестъра Курт Мазур, теолога Петер Цимерман, кабаретиста Бернд-Лутц Ланге и трима секретари на окръжното ръководство на Германската единна социалистическа партия се събират, за да намерят път към деескалация на напрежението. По регионалното радио бива разпространена обща декларация, в която се казва: „Ние сме загрижени за положението в нашия град и търсим изход. Всички ние се нуждаем от свободна обмяна на мнения относно по-нататъшното развитие на социализма в нашата страна. Ние ви призоваваме настоятелно към спокойствие, за да има възможност за мирен диалог.“
Вечерта Лайпциг е сцена на най-масовата протестна демонстрация в ГДР след юни 1953 г. 100 000 души преминават през центъра на града. Полицията вече няма никакъв шанс и се изтегля под натиска на тази огромна маса. Все по-често се чува вече определящият бъдещото развитие на нещата лозунг „Ние сме народът“. С него се оспорва правото от тук нататък на управляващите на всякакво действие от името на народа. Обратното броене е започнало. До падането на Берлинската стена остава точно един месец.
Очевидец и участник в тези събития е проф. Райнер Екерт, понастоящем директор на Музея за разделена Германия. Нека чуем споделеното от него в интервюто на Валерия Николова:
„В Германия тече една постоянна дискусия за това, кой град е решаващ за мирната революция. Дали Берлин, дали Лайпциг, дали други саксонски градове. Ние пледираме за Лайпциг. Ние казваме, че Лайпциг беше решаващият град чрез тази понеделнишка демонстрация на 9 октомври с повече от 100 000 демонстранти, които по мирен начин се противопоставиха на държавната власт, на диктатурата. А режимът вече нямаше мощта да прекрати тази демонстрация чрез насилие. Това, така да се каже, беше пробивът и след тази демонстрация тоталитарните властови отношения не можеха вече да бъдат стабилизирани.
На 9 октомври аз бях в Източен Берлин. Там научих за събитията в Лайпциг и то от едно легендарно вечерно предаване по телевизията. Това беше телемост от Лайпциг с участието на отец Кристоф Вонебергер до студиото на Първа немска телевизия – ARD – в Западен Берлин с модератор известният журналист Ханс Йоахим Фридрихс. Тогава отец Вонебергер съобщи, че по улиците на Лайпциг са излезли над 70 000 души на мирен протест. Виждайки това вече знаех, че с диктатурата в сегашния й вид е свършено. Не съм си мислел, че ще се стигне наистина до революция, че комунизмът тук е намерил края си, че ще се стигне до обединение. Не, тогава още не си мислех такива неща. Но че повече така, както беше до тогава, не може, беше ясно на всички.
Написах книга по тази тема. Атмосферата в Лайпциг преди 9 октомври беше белязана от страх. Страх от това, което може да се случи. Хората не искаха повече да се огъват, да се влияят от заплахите на диктатурата. Страхът обаче от действията на полицията и армията го имаше. Страх от насилие и евентуална кървава баня подобно на тази от лятото на 89-та в Пекин на площад Тянанмън. После настъпи огромно облекчение и радост. Ние го направихме и имахме смелостта да се противопоставим на тази заплаха и да дефилираме покрай централата на Държавна сигурност в центъра на Лайпциг.
Дали е чудо това? Пръв подобно нещо изрази отец Фюрер от лайпцигския храм Николайкирхе. Той нарече случилото се чудо с библейски измерения. Всъщност повечето събития могат да се обяснят съвсем рационално. Остава въпросът, разбира се, как не се стигна от открито стълкновение. От позицията на вярващ християнин може да се каже, че това беше едно чудо. От друга страна може да се разгледа и като случайност. Да си представим, че в тази напрегната обстановка някой полицай или член на Доброволните отряди беше произвел изстрел или от другата страна започнеха да хвърлят камъни, тогава би се стигнало до кървава баня. Че не се случи така, е едно малко чудо, но не е чудо, че имаше протест, че дойде краят на диктатурата. Това еволюираше от години.“
1989: имена, събития, любопитни факти