Велко Кънев в ролята на Поп Кръстьо в откъс от „Великденско вино” на Константин Илиев – запис 1996 година, Златен фонд на БНР:

Той се налага като актьор на ярката форма, майстор на комедийния щрих, но и на дълбочината на проникването в човешкия характер. Еднакво демоничен като смешник, драматик и трагик  винаги търси характерното, необичайното в своите образи както в театъра, така и в киното. Неотклонно следва завета на своя учител Апостол Карамитев „да не обича себе си в изкуството, а изкуството в себе си“ и че „актьорът не е просто интерпретатор, а творец на хора“. Карамитев отваря вратите към театъра за Велко Кънев. След това той влиза в орбитата на десетки театрали и кинорежисьори от най-висока класа.

Роден на 31 юли 1948 година в Елхово, Велко Кънев завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1973-та. Състуденти са му Искра Радева, Богдан Глишев, Юрий Ангелов. След като „Женско царство“ – дипломната им постановка, се превръща в събитието на театралния сезон, студентите са поканени да го представят и във Франция, където имат огромен успех. Дипломираният актьор играе три сезона в Сливенския театър, където се откроява с ролята си в постановката на Никола Петков „Милионерът“. Следват още три сезона в Сатиричния театър и от 1979 година е в трупата на Народния театър „Иван Вазов“. Първата му роля там е на д-р Конов от„Милионерът“ на Йордан Йовков с режисьор Никола Петков. Творецът изгражда поредица от паметни театрални образи като Матей Нищото в „Опит за летене“ на Йордан Радичков, Чушкаров в „Двубой“ на Иван Вазов, Сганарел в „Дон Жуан“ на Молиер, Анастасий в „Сън“ на Иван Радоев, Краля в „Образ и подобие“ на Радичков, Остап Бендер във „Великият комбинатор“ на Илф и Петров, Иван Селямсъзът в „Чичовци“ на Вазов, поп Кръстьо във „Великденско вино“ на Константин Илиев, за който получава награда „Аскеер“, за водеща мъжка роля, през 1994 година. С „Даскал“ от Жан-Пиер Допан Велко Кънев печели втора награда на Международния фестивал на моноспектаклите „Монокъл“ в Санкт Петербург през 2007-ма. На 2 октомври 2008 година е удостоен с орден „Св. Св. Кирил и Методий“ –  първа степен, за заслуги в областта на културата и изкуството.

Незабравими са филмите с негово участие в киното: „Време разделно“, „Мъжки времена“, „Оркестър без име“, „Да обичаш на инат“, „Бон шанс, инспекторе!“, „Маневри на петия етаж“, „Дубльорът“ и др. Той става особено популярен и от телевизионния екран с шоуто „Клуб НЛО“.

Кинокритичката Геновева Димитрова пише: „Героите на Велко Кънев са тарикати и задръстеняци, шмекери и романтици, непрокопсаници и борци, онази лавинна смес от мачизъм, кротост и щурост.“ С тях Велко Кънев остава в историята на българската сцена. Както и с реплики като: „Аз съм най-нищото нещо“, които звучат в „Опит за летене“. Той не се смята за незаменим законодател в жанра. Коментира, че всеки, който се изживява като гениален и безгрешен, всъщност е безкрайно смешен и тъжен. Пред драматурга Андрей Филипов се обрисува като: „Жаден. Недоволен. Мечтаещ. Фантазьор. Работлив. Максималист. Обичлив. Емоционален. Чувствителен.“ Това, че е голям артист, не му стига и решава да покорява нови върхове. Застава и от другата страна, може би в поредната си роля, този път на режисьор, и пак успява. Режисьорските му пристрастия раждат спектакли, които се радват на голям зрителски успех: „Дядо Коледа е боклук“, „Омайна нощ“, „Бившата жена на моя живот“ от Жозиан Баласко, „Благородният испанец “ на Съмърсет Моъм. Освен че пленява, той умее и да поведе след себе си младото поколение, защото създава безпрекословно доверие и като преподавател в Нов български университет, Славянски университет и в актьорските школи в София.

Велко Кънев изпълнява своята лебедова песен с авторския моноспектакъл „12 разгневени монолога“ представен за 60-ия му рожден ден в Народния театър „Иван Вазов“. Това е съвкупност от монолози изградили го като актьор и любимец на публиката, но и оставили дълбока диря в неговия творчески и житейски път.
„Докосването до личната изповедност е едно основание за стойностно присъствие на сцената”, казва актьорът за своя моноспектакъл – запис 2008 година, Златен фонд на БНР:

На сцената оживяват герои от различни епохи.Текстовете преминават през широката жанрова гама от комичното до трагичното и разкриват необятния потенциал на огромен творец, който след аплодисментите и падането на завесата споделя: „Предпочитам мисълта и действието да са насочени към другите. Предпочитам да се раздавам. Така се живее по-лесно.“

Той не е от творците, които се чувстват значими отдавайки се на публични изяви извън сцената. Абсурд е да бъде забелязан сред столичния хайлайф, въпреки че фигурира в списъците на сбирките на елита в „Радисън“ или на поляната в Горна баня. Предпочита да си кажат две човешки приказки с непознат байчо рибар. „Това, което най-дълбоко ме свързва със света, е българщината. Това са родителите ми, земята ми, Тунджанската долина, Елхово и улицата, където е дядовата къща и където за първи път видях коледарите. Спомням си биволите и хармана, където се белеше царевица“ – споделя Велко Кънев.
От Елхово, от Тунджа, която минава на метри от дома, където е детството му, се ражда и другата страст – риболовът. Стига му удоволствието, че е на водоема, срещите с многото непознати хора: „Интересно ми е необичайното поведение на хората, когато са на водоема, извън средата, в която живеят. Там има освобождаване. Човек може да погледне отстрани света. Да успокои топката. Да се огледа и да разбере, че тоя свят не е само юруш, непрекъснато напрежение, догонване на някакви големи страсти, преследване на велики цели. Понякога да спреш и да видиш красотата на живота е много по-хубаво, отколкото на бясна скорост да минеш през него.“ Случва се край водоема актьорът дълго да мълчи и да мисли, нещо което на сцената е невъзможно.
„Беше огромен актьор, но и огромен човек. Добронамерен беше към всички и те го обичаха. Харесваше неистово да ходи за риба, сред природата му беше най-добре, което беше начин на бягство. Събираше се с нормални хора. Ходеше на риболов с озеленител, с шефа на актьорското барче, с някой собственик на заведение. Когато се разбра, че е болен и се извести сметката за лечението му, още в първия ден се събра нужната сума“ – разказва режисьорът Борислав Чакринов. За жалост цялата любов се оказва безпомощна срещу настъплението на рака. На 11 декември 2011 година Велко Кънев се преселва в небесния театър на Господ.

Откъс от разказа „Андрешко” на Елин Пелин, изпълнява актьорът – запис 1986 година, Златен фонд на БНР: