„Нека се научим да посрещаме тия, които са избрани да ни надхвърлят по творчески сили, а не само да ги изпращаме”, пише за него проф. Асен Златаров.
Пророчески думи, които са в сила и сега, за тези особено ценни хора от типа на виртуоза Васко Абаджиев, защото те, преди повече от 70 години, прокараха пътя към Европа.

„Фантастично скерцо” от Бацини, изпълнява Васко Абаджиев, съпровод на пиано Панчо Владигеров, запис  „Златен фонд” на БНР, 1955 година:

Васил Николов Абаджиев е роден на 14 януари 1926 година в София. Произхожда от музикантско семейство – баща му Никола Абаджиев, завършил Брюкселската консерватория, е професор по цигулка в Държавната музикална академия (днес Национална музикална академия) в София, за известно време и неин ректор. Майка му Лала Пиперова-Абаджиева е пианистка, завършила консерватория в Мюнхен. Малкото момче по цял ден слуша цигулката и пианото на родителите, седнало върху възглавница в краката на майка си до левия педал на пианото. Озадачени те се съветват с лекар, който ги успокоява. На 2-годишна възраст констатират, че детето притежава съвършен музикален слух – изпитва физическа болка от фалшиви тонове. Бащата подема със строгост музикалното обучение на необикновения си ученик.

Васко започва кариерата си като дете-чудо. Първата публична изява е на 6-ия му рожден ден през 1932 година. Тогава изнася домашен концерт, акомпаниран от майка си и буквално стъписва гостите изтъкнати интелектуалци. Безупречно изпълнява ла минорния концерт от Вивалди, научен технически и наизуст за един ден, сол мажорния концерт от Моцарт и други творби. Същата година Джордже Енеску, който му акомпанира на пиано на международния конкурс във Виена възкликва: „Гениално дете, даже да го оставите на някой Робинзонов остров, то пак ще стане музикант.” На 7-годишна възраст е солист на Менделсоновия концерт за цигулка. Васко участва в продукции, учи пиано с майка си и като отличник в столичното училище „Априлов” взема четригодишния курс на основното образование за две години. Когато френският цигулар Жак Тибо гостува в София остава удивен от него. През 1934 година той вписва в албумчето му: „На прелестния малък Васко Абаджиев, който трябва, ако пожелае това, да даде на цигулковото изкуство едно от най-големите и редки имена. Добър успех, мило мое момче.”  На 9 години Васко завършва Музикалната академия в България, а на 12 години – Брюкселската консерватория със златен медал. В Белгийската столица е поканен на лична ауденция с крал Леополд III, който му предлага да стане белгийки поданик. „Няма начин, Ваше величество, ние сме българи”, простичко отговаря Васко.

Малкият музикант с къси кафяви кадифени панталонки, бяла ризка с жабо и големи, съсредоточени, не по детски вглъбени очи под гъстите сключени вежди, става световноизвестен след триумфа си на конкурсите „Йожен Изаи” и „Фриц Крайслер”. След първия конкурс събира по-голям бал от зрелия тогава Давид Ойстрах, който взема I-ва награда, а Васко Абаджиев получава специална награда, тъй като поради възрастта си (10 години) е оценен извънконкурсно. „Крайслер” е отличие, което се дава само на извънредно талантливи музиканти. Когато Фриц Крайслер разбира кой е получил наградата възкликва: „Значи това е мъжът не по-висок от един ботуш, който е взел моята награда”, цитирайки един музикален критик, който пише за Васко, че е висок колкото един ботуш.
Светът благоговее пред „новия Менухин”, „Паганини на XX век”, „дяволския цигулар”. Следват триумф след триумф, турнета из Белгия, Германия, Франция и Италия, където Васко свири с най-прочути оркестри и диригенти и изнася десетки камерни концерти. Все така в движение и с лекота научава немски, френски, италиански, английски и унгарски езици.
В средата на Втората световна война Васко Абаджиев и семейството му заминават за Германия, където следва във Висшето училище по музика в Берлин – специалност композиция и контрапункт при проф. Херман Грабнер и пиано при проф. Мааркинцен. Там смятат, че има много големи данни да се развие като композитор.
„Васко беше не само велик цигулар, той беше и много голям пианист, много голям композитор, също и философ”, казва братовчед му Николай Пиперов, запис „Златен фонд”, 2001 година:

Когато знаменит американски диригент чува за българския виртуоз Васко Абаджиев от Йехуди Менухин, го намира в окупирана Германия. Предлага му блестящо бъдеще за цялото семейство в САЩ пред алтернативата да се натъкне на съветските войски и в най-добрия случай да го върнат в комунистическа България. Цигуларят скромно отказва.
Във воюваща Германия и във Виена Васко Абаджиев продължава да шества триумфално по сцените като свири под палката на диригенти от ранга на Велхелм Фуртвенглер, Вилем Менгелберг, Карл Бьом и др. Той е единственият цигулар, който изпълнява в един концерт 24-те капричии от Паганини, всяко от които поотделно се смята за подвиг за виртуози. На следващата вечер ги изпълнява отново, само че в обратен ред.
В салоните на Радио Лайпциг, Ваймар, Цвикау, Йена свири Джузепе Тартини, Шакона от Йохан Себастиан Бах, Испанска симфония от Едуар Лало, поема от Ернест Шосон, Концерт №1 от Николо Паганини, с клавирен съпровод и своята Соната в ла минор. Преди самите концерти той се разхожда или лежи неподвижен. След тази психическа подготовка се разсвирва между 30 до 60 минути и тогава излиза на подиума.
„При него звукът идва от дясната ръка, от лъка. Докато в нашия век твърде много започна лявата ръка да прави вибрато и да затъмнява този звук. Звукът от дясната ръка, който на Васко Абаджиев е естествен звук, го няма никой. Това е едно дълбоко вътре в себе си свирене, което не е насочено към ефекта. Той е виртуозът с много силна, ясна мисъл. Най-трудно в изкуството е ясната и силна мисъл. Толкова ясно колкото Васко Абаджиев почти никой не свири. Сравнявах неговите записи с други големи изпълнители, ами, никой не свири така ясно. Всички свирят по-надребно. При него има дълга линия, която трае около 60 такта”, „разказва” музиката на Абаджиев проф. Венцеслав Николов.

Бомбардировките над Берлин унищожават семейното имущество, от което оцелява само цигулката. През 1947 година Васко загубва опората си – своя баща и едновременно се възстановява след тежък хепатит. Това се отразява зле върху лабилната му психика и след поредно турне в Швейцария заминава да лекува разклатените си нерви в Будапеща. В унгарската столица, паралелно с лечението си, той основава трио и квартет, с които концертира успешно. След симфоничен концерт под палката на Дьорд Шолти аплодисментите продължават 25 минути.

През 1952 година Васко Абаджиев се завръща в родината си. Следват концерти със Софийската филхармония под диригентството на Васил Стефанов, Саша Попов, Добрин Петков, Константин Илиев и др., много самостоятелни рецитали, концерти с акомпанимент на Панчо Владигеров. Великолепно свири Бетовен: за това свидетелстват записите му на Концерта за цигулка, Романса в сол мажор и Кройцеровата соната – с Панчо Владигеров. Претворявайки Бах, разкрива необятна мисъл и чувство за наистина безкраен космос – Шакона, Прелюд, Адажио и Фуга от Трета соната. Богатият му репертоар включва и произведения на Чайковски, Паганини, Дворжак… Почитателите му се редят с часове за билети, а тези, които не успяват да си набавят, занемели слушат музиката му на тротоара пред зала „България” под монтираните високоговорители. Васко концертира в много градове, включително Разград и Русе, като в последния живее за определен период. За „голямото преживяване” на съжителството им като съседи в Русе разказва проф. Боянка Арнаудова, запис от „Златния фонд”, 2017 година:

Музикантът получава Димитровска награда, но е ограничен от изяви на световните сцени. Разрешават му да свири само в Унгария, Чехословакия и някои други страни от социалистическия лагер. Тези забрани го карат да замине за Унгария и после да се установи в ФРГ (Западна Германия), макар че връзките с импресариите там са изгубени. А у нас името му става табу…
„Такава величина като Васко Абаджиев биваше заставена да свири често в заводи, пред най-различни колективи и не му разрешиха да концертира повече в така наречените капиталистически страни”, разгръща тъмна страница от миналото музикологът проф. Лада Брашованова, запис „Златен фонд”, 1996 година:

В Западна Германия Васко Абаджиев живее около 30 години. Въпреки тишината, погълнала за десетилетия музиката на виртуоза у нас, въпреки слуховете около неговата личност и сянката на дисиденство, през годините, прекарани в чужбина, той винаги излиза на сцената като българин. Концертите му са епизодични, поради което музикантът и майка му изпитват сериозни материални затруднения. И когато през 1965 година грижовната, но властна и много деспотична жена умира, започва неговата трагедия. Без никакви финансови средства, напълно неспособен да се справя с битовата страна на живота, Васко Абаджиев се оказва съвсем сам и почти непригоден да продължи живота, който познава. Година по-късно, след автомобилна катастрофа той получава черепна травма, което допълнително сериозно влошава зравословното му състояние.
В началото на 70-те години в Хамбург Васко Абаджиев все пак изнася по един концерт на година, но само пред стотина души публика, главно български емигранти. На един от тези концерти млад немец моли Васко за автограф, но той отказва, защото не бил облечен като за концерт…
Необходимостта да се изхранва го принуждава да стане куриер в едно хамбургско издателство. Свири по моряшките кръчми в пристанищния град срещу хонорар чаша вино или бира, които дава на сервитьорките, тъй като той не пие. Живее при една полусляпа и полуглуха възрастна жена, която трогателно се грижи за него.

На 14 декември 1974 година е открит безжизнен в изоставен вагон, недалеч от Хамбург. В джоба му има 48 марки и билетче за още две. Под леглото в бедняшката му квартира намират един бюст на Брамс и няколко празни пакетчета от мляко.

Обявен за невъзвращенец в родината си, отказал чуждо гражданство, великият музикант умира напълно забравен в изгнание. Единствено в една запазена изрезка от Хамбургски вестник (20.12.1974) може да се прочете кратко съобщение за погребението на „дяволския цигулар”.
От цигулката няма и следа. Урната с праха му се намира в семеен гроб в Берлин, където и до днес живее по-малката му сестра Янка Абаджиева-Караджова.

Неоценени остават способностите му на пианист-виртуоз и особено на композитор. Според Лада Брашованова около 60 са собствените му композиции, свирени някога от известни наши струнни състави, включително квартет „Аврамов” и квартет „Лечев”. Нотите им обаче безследно изчезват.
В „Златния фонд” на БНР оцелява само малка част от огромния репертоар на бележития цигулар.
А самият той си остава едно голямо дете. Васил е само в кръщелното си свидетелство. През целия си живот, по целия свят, във всички кореспонденции, отзиви, афиши – винаги е Васко.
Васко Абаджиев – българин, напълно гениален, днес позорно непознат…

„Въведение и ръченица“ – автор и изпълнение Васко Абаджиев, съпровод на пиано Панчо Владигеров, запис от „Златен фонд” на БНР:

По тази публикация работи Десислава Димитрова