Профилната снимка на Васил Стоин е от корицата на „Българско музикознание“, 4/2005 на Института за изследване на изкуствата, БАН
Профилната снимка на Васил Стоин е от корицата на „Българско музикознание“, 4/2005 на Института за изследване на изкуствата, БАН

Проф. Васил Стоин (5 декември 1880 – 1 декември 1938) има изключителни заслуги в издирването и обнародването на българския музикален фолклор. „Най-много материали събираше сам. Той пътуваше по всяко време на годината, но най-вече зиме, и командировките му биваха твърде продължителни – спомня си неговата дъщеря фолклористката Елена Стоин. – След това идеше черната работа. По цели дни и нощи обработваше събраните песни, като ги преписваше на ръка и нанасяше мелодията и текста на отделен лист. При много незгодни условия Васил Стоин кръстоса България от Осогово до Черно море, от Дунав до Родопите и само с нотна тетрадка, молив и гума записа над 12 хиляди народни песни, мелодии и текст.“

Етномузикологът е роден в Самоков, където завършва Духовната семинария. След това работи като учител и се самообразова в областта на музиката. В периода 1907 – 1910 година учи цигулка и теоретични дисциплини в Кралската консерватория в Брюксел. Завръща се в България и става гимназиален учител по пеене и музика във Велико Търново, Пловдив и Самоков, където оставя трайни следи като преподавател, хоров и оркестров диригент. През 1920 година се установява в София, където започва да преподава в Музикалната академия, а през 1931-ва става и неин директор. В запис за Националното радио от 1984 година Елена Стоин говори за работата на баща си в Народния етнографски музей и организираното от него дело за събиране на народна музика:

Най-големият принос на Васил Стоин в българската фолклористика е, че той записва не само текста на песните, каквато е била основната практика през XIX век, но и техните мелодии. Автор е на книги с народно песенно творчество, сред които: „Народни песни от Тимок до Вита“, „Народни песни от Източна и Западна Тракия“, „Народни песни от Западните покрайнини“, „Родопски песни“ (съвместно с Ангел Букурещлиев и Райна Кацарова), „Народни песни от Самоков и Самоковско“ и много други. Сборниците му съдържат нотирани текстове и научна класификация на музикално-фолклорния материал по отношение на метричния, ритмичния и ладовия строеж на мелодиите. Със своя богат опит Васил Стоин създава няколко теоретични студии. В хипотеза за българския произход на диафонията повдига въпроса за българския народен двуглас, а със статията си „Свирка двоянка“ поставя началото на научното изследване на българските народни музикални инструменти. В други свои стати говори за национален музикален стил в защита на метроритмичните особености на нашата музика, обръща внимание на цялостния процес при нейното записване, а също така засяга и проблемите на музикалното възпитание у нас. В годините 1931–1938 е председател на Българския музикален съюз.

В средата на 30-те години, по идея на Радио София, Васил Стоин започва да издирва и записва песни от Котленско и Поморийско. За кратко време той набавя сериозен материал, който обогатява радиопрограмата. Тази дейност представлява ярко свидетелство за една от обществените задачи на Радиото, което се грижи за осигуряването на разнообразна ефирна програма, като опазва, в този случай, националната ни музикална памет. В Златния фонд на БНР се съхраняват няколко фолклорни песни, събрани от Васил Стоин. Те са в изпълнение на Детско-юношески фолклорен ансамбъл „Изворче“ – запис от концерт 1991 година:

Бавна граовска песен, солистка Иванка Димитрова

Китка народни песни под диригенството на Ирина Бодурова

Етнографът Христо Вакарелски описва някои особености от характера, поведението и стила на работа на Васил Стоин: „Облечен скромно, задоволяващ се и с най-оскъдните удобства, той работеше по цели дни и късни вечери, когато информаторите му биваха в състояние да пеят. Той с готовност следеше своите изпълнители по ниви, ливади, лозя и при всевъзможни други занимания и нотираше техните песни в естествената им обстановка. С този си подход той изтръгваше от тях всичко, което знаеха и можеха да пеят. Обикновено не много приказлив, но изискано духовит, той допадаше на селската среда, приемаха го като свой човек с всичкото уважение и доверие. Той по-скоро предразполагаше хората към себе си, заинтригуваше ги със задачата си и те разтваряха сърцата си и изпяваха всичко, каквото знаеха. (…) Биеше с десетки километра път пеша от село до село, от колиба до колиба, до далечни ниви и имоти, гдето намираше похвалени певци и певици. Беше щастлив, бодър и нахранен, ако намереше добър материал“.

По тази публикация работи Анна Капитанова