Хиляди песни в нотната тетрадка на Васил Стоин

До началото на ХХ век българската етномузикология се характеризира с ограничен тематичен и методологичен обхват. Преобладаващата част от публикуваните материали представляват текстове на народни песни, записвани от възрожденски книжовници и обществени дейци. Мелодиите – основният носител на специфичното музикално съдържание – обикновено не се нотират, тъй като липсва утвърдена методика за систематична музикална транскрипция. Отсъствието на аналитичен подход към метроритмиката, ладовата структура и формообразуването на песните прави невъзможно по-задълбоченото музикално-теоретично изследване и сравнителен анализ с други традиции.

Именно върху тази недостатъчно развита основа стъпва проф. Васил Стоин (5 декември 1880 – 1 декември 1938) – фигура, която трайно променя облика на българската музикална фолклористика. Роден в Самоков, в среда с богати музикални традиции, още като дете се докосва до народната музика, а в местната Духовна семинария учи пеене и цигулка при Иван Клинков – преподавател, който оставя дълбок отпечатък върху неговата музикална ориентация. В Самоковския училищен оркестър Стоин прави първите си опити като цигулар, а на 17-годишна възраст вече работи като учител, съчетавайки педагогическата дейност със самообразование в областта на музикалната теория.

В периода 1907–1910 г. Стоин специализира в Брюкселската кралска консерватория, където завършва цигулка и задълбочава теоретичните си познанията по хармония и контрапункт. Европейската академична подготовка се оказва решаваща за бъдещите му теренни и аналитични изследвания. След завръщането си в България той работи като учител по пеене и музика във Велико Търново, Пловдив и Самоков, ръководи хорове и възстановява училищни оркестри. Особено значим е приносът му към музикалния живот в Самоков, където, завърнал се след Първата световна война, поема ръководството на градския хор. Като преподавател в Държавното педагогическо училище поставя на високо ниво подготовката на бъдещите учители.

От 1920 г. преподава в Държавната музикална академия, а през 1931 г. става неин директор. Паралелно с педагогическата дейност той се включва активно в институционалното събиране на фолклор. По инициатива на акад. Иван Шишманов към Народния етнографски музей е създадена записвачeска група за народни песни, която Стоин оглавява. Именно тук започва неговият истински професионален път като етномузиколог.

„Той пътуваше по всяко време на годината, но най-вече зиме – спомня си фолклористката и негова дъщеря Елена Стоин. – Командировките му биваха твърде продължителни. След това идеше черната работа. По цели дни и нощи обработваше събраните песни, като ги преписваше на ръка и нанасяше мелодията и текста на отделен лист. При много несгодни условия Васил Стоин кръстоса България от Осогово до Черно море, от Дунав до Родопите и само с нотна тетрадка, молив и гума записа над 12 000 народни песни, мелодии и текст.“

Стоин изготвя подробни планове за теренната работа, определя стратегически важни региони, застрашени от изчезване на устното песенно творчество, и лично ръководи експедициите. Между 1926-а и 1927-а под негово ръководство се осъществяват мащабни експедиции в Северозападна България, като само за тези две години групата записва 4076 песни. Резултат от този труд е капиталният сборник „Народни песни от Тимок до Вита“. Следват не по-малко значимите трудове с народни песни от Източна и Западна Тракия, Западните покрайнини, Родопите, Самоков и Самоковско и др. Тези издания представляват първите научно организирани корпуси от български народни мелодии, класифицирани и описани по определени показалци.

Елена Стоин за работата на баща си в Етнографския музей – запис за Националното радио, 1984 г.:

Стоин е новатор не само като събирач, но и като теоретик. В студията си „Към българските народни напеви“ прави първата периодизация на народните песни и отделя старинни напеви като първични форми в развитието на песенната ни традиция. Неговото становище за произхода на неравноделните размери – че те възникват от малки тактови размери 2/4 и 3/4 и чрез забързване мелодията същата се превръща в неравноделна – за дълго време определя посоките на българските метроритмични изследвания. Стоин поставя и началото на научното изследване на българското многогласие и въвежда смелата хипотеза за прабългарския произход на диафонията (двугласието).

Николай Кауфман, един от неговите последователи, го нарича „спасител на българската народна песен“ и сравнява неговото дело със значението на Паисиевата история, като подчертава, че в епоха без звукозаписна техника Стоин успява да нотира хиляди мелодии с прецизност, която и днес впечатлява професионалистите. Сравнения между негови ръчни записи и по-късни теренни звукозаписи показват удивително сходство, което свидетелства за високото му майсторство и изключителен музикален слух.

В средата на 30-те години по идея на Държавното радио Васил Стоин започва да издирва и записва песни от Котленско и Поморийско. За кратко време той набавя сериозен материал, който обогатява радиопрограмата. Тази дейност е красноречив пример за една от обществените задачи на Радиото, което се грижи за осигуряването на разнообразна ефирна програма и същевременно за опазването на българската музикална традиция.

В Златния фонд на БНР се съхраняват няколко фолклорни песни, събрани от Васил Стоин. Те са в изпълнение на Детско-юношески фолклорен ансамбъл „Изворче“ – запис от концерт 1991 година.

Бавна граовска песен, солистка Иванка Димитрова:

Китка народни песни под диригенството на Ирина Бодурова:

Васил Стоин поставя солидни основи за последващите професионални изследвания от поколения специалисти. Върху неговия труд стъпват едни от най-значимите имена в българската етномузикология през ХХ век – сред тях са Райна Кацарова, Ангел Букурещлиев, Стоян Джуджев, Николай Кауфман, Милчо Василев, Иван Качулев, Тодор Тодоров – автор на монографията „Васил Стоин. Живот и дело“, както и самата Елена Стоин, която продължава методологичните принципи на баща си. Тези учени развиват в различни направления аналитичните подходи, въведени от него: систематични теренни записи, метроритмичен и ладов анализ, класификация на песенния материал и изследване на традиционните музикални инструменти. Именно статията му „Свирка двоянка“ е първата, която научно разглежда народните ни инструменти. Така влиянието на Стоин се превръща в структуроопределящ фактор за оформянето на модерната българска школа по етномузикология.

Етнографът Христо Вакарелски дава ценни сведения за неговата личност:

„Облечен скромно, задоволяващ се и с най-оскъдните удобства, той работеше по цели дни и късни вечери, когато информаторите му биваха в състояние да пеят. С готовност следеше своите изпълнители по ниви, ливади, лозя и при всевъзможни други занимания и нотираше техните песни в естествената им обстановка. С този си подход изтръгваше от тях всичко, което знаеха и можеха да пеят. Обикновено не много приказлив, но изискано духовит, Стоин допадаше на селската среда, приемаха го като свой човек с всичкото уважение и доверие. Той по-скоро предразполагаше хората към себе си, заинтригуваше ги със задачата си и те разтваряха сърцата си и изпяваха всичко, каквото знаеха. (…) Биеше десетки километра път пеша от село до село, от колиба до колиба, до далечни ниви и имоти, гдето намираше похвалени певци и певици. Беше щастлив, бодър и нахранен, ако намереше добър материал“.

„Народните ни песни са бисери, които трябва да се търсят и вадят с голи ръце от лепкавата кал на нашия роден чернозем“ – казва самият Васил Стоин.
Тези думи най-точно обобщават неговата мисия. Със своята дейност той наистина спасява хиляди песни от забрава, които днес са част от репертоара на най-влиятелните български фолклорни формации като Държавния ансамбъл „Филип Кутев“ и „Мистерията на българските гласове“. Но не на последно място изгражда научна традиция, която поставя българската етномузикология на световно равнище, и превръща песенния фолклор в траен елемент от националната културна памет на българина.