„Артистите нищо не оставят след смъртта си. Поетите оставят своите поеми, песни, писателите – новели, пиеси, художниците – картини, а ние, драматичните артисти – нищо.”
Тази тъжна и мрачна констатация принадлежи на един от най-големите актьори на българския театър от началото на миналия век – Васил Кирков, актьорът предизвиквал любовта и възторга на своето време.

Васил Кирков (15 май 1870 –28 ноември 1931) – „магьосникът на нашата сцена”, както го наричат, актьорът с ярка творческа индивидуалност, влюбен до безумие в призванието си, е роден в града на розите – Карлово, през месеца на розите – май. Баща му, търговец на кожи, умира, когато Васил е едва на 5 години. Губи преждевременно брат и сестра. Останало само, с майка си, момчето расте в бедност. За да завърши средно образование, напуска Карлово и отива пеша до Пловдив. Там, от любов към театъра, оставя гимназията и постъпва при един от първите театрални самодейци в града – Константин Сапунов. Кирков преминава през всички значителни трупи, които предшестват тогава създаването на българския национален театър. Той е от първите му основатели.

Юношеските 16 години, в които стъпва на сцената, не му дават нито възможност, нито време да получи едно добро общо образование. Но тази липса е богато компенсирана от упорито самообразование, от огромен професионален опит, от широките културни интереси, които има.

Васил Кирков дебютира на софийска сцена в ролята на Контофре в постановката „Борислав” на Иван Вазов в Народния театър, в който работи с други основоположници на сценичното ни изкуство – големите Адриана Будевска, Христо Ганчев, Атанас Кирчев, Иван Попов, Гено Киров, Сава Огнянов, Вяра Игнатиева, Стоян БъчваровКръстьо Сарафов и др. В своята почти 40-годишна сценична дейност на сцената на Народния театър Васил Кирков създава ярки, незабравими за поколението си образи на Жельо от „Вампир” на Антон Страшимиров, Иванко от „Иванко” на Васил Друмев, Васка Пепел от „На дъното” на Максим Горки, Астров от „Вуйчо Ваньо” и Вершинин от „Три сестри” на Антон Чехов, Хлестаков от „Ревизор” на Николай Гогол, Карл Мор от „Разбойници” и Фердинанд фон Валтер от „Коварство и любов” на Фридрих Шилер, Хамлет от едноименната пиеса на Уилям Шекспир, Огински от „Елга” на Герхард Хауптман, Освалд от „Призраци” и Джон Габриел Боркман от едноименната пиеса на Хенрик Ибсен, Роберт от „Чест” на Херман Зудерман, княз Мишкин от „Идиот” на Фьодор Достоевски, Иван Александър от „Към пропаст” на Иван Вазов и много други.

Кирков влиза в контакт с голямото изкуство на руския реалистичен театър в Москва и Петербург, командирован там през 1912 г. Посещава театрите в Париж, Берлин и Виена, неговите „академии”, където трупа ценен опит и впечатления. Част от най-високите му художествени постижения отреждат място на Васил Кирков сред първите артисти в света. Достатъчно е да посочим блестящото превъплъщение в образа на Хамлет, като тази негова роля е сравнявана с постиженията на великите артисти Дейвид Гаррик, Хенри Ървинг, Василий Качалов, Жан-Сюли Муне. Нашата театрална критика и най-изтъкнати представители на световния театър го оценяват и поставят на едно от първите места. Когато Кирков играе Хамлет, Качалов, който гостува с Московския художествен академичен театър (МХАТ) у нас, поздравявайки го казва: „Вие сте по-добър Хамлет от мен. Вашият Хамлет и Офелия на Адрина Будевска са недостижими. Вие имате артисти, които са гордост за българския театър и българския народ.”
В запис от 1977 г., за ролята му на Хамлет, актрисата Пенка Икономова споделя: „Щастливи са тези, които са имали възможност да го гледат. Щастлива съм и аз, че съм могла да играя в няколко пиеси с него”:

Най-характерната особеност в изкуството на актьора е неговата необикновена интуиция, огненият му темперамент и чувството му за художествена мярка. Етичен и сърдечен в отношенията си с хората, по детски чист и добродушен, Кирков търси значимото, дълбокото социално-философско обобщение. Затова негова истинска творческа стихия е сценичното превъплъщение на големи личности, на сурови и мъжествени характери.
Но не само тънката интуиция води артиста в творческия му път, а и неимоверен труд и дисциплина, за които споменава и актьорът Георги Стаматов в запис от 1955 г.:

Всъщност е невъзможно да се определи какво е творческото амплоа на Кирков. Той не е „специализиран актьор”, той е многообразен. В класиката подчинява интерпретацията си на един строг стил, в романтиката – на една стихия от темперамент, склонен на галещи, лирични отстъпления. Комичните му роли, носят същите белези, в които артистът чрез пестеливи щрихи за типизация достига до неузнаваемост така, че трудно се открива кой играе ролята: една актьорска маска, походка и интонации, недопустими за него, за неговия уж познат на всички глас. Както прочутите певци Васил Кирков има гласов регистър, в чиято широта прозвучават повече от две октави – през ниския баритон до високия тенор. И той умело си служи с това богатство.

Този изключителен актьор и любим герой на сцената, със званието „почетен артист”, в живота е стеснителен и скромен човек, отбягващ шумните речи и външната показност. Никой от колегите и приятелите му не помни той да е говорил за себе си, за онова, което е създал в театъра. Похвалите и ласкателствата го притесняват и в такива случаи той бърза да отклони разговора, да се скрие от хората, да се усамоти, погълнат от новите творчески задачи, от грижи за голямото си семейство – жена и пет деца, с вечните тревоги от финансовите затруднения. Но стъпи ли на сцената, изведнъж се променя. Очите му запламтяват, лицето му се озарява от светлина, цялото му същество бива обзето от неудържим порив. Неповторим и ненадминат, какъвто го помнят съвремениците му:
„Васил Кирков със своята талантлива, темпераментна игра правеше публиката съюзник на идеите на своите герои. Тя наелектризирана ставаше на крака и го аплодираше, аплодираше…” – спомня си актрисата Марта Попова.
Според Николай Лилиев: „Той създаде своите най-хубави роли с онова благородство в държането, с онова съвършено съзвучие на жеста и положението, с онази естественост и истина в израза на чувството, което е присъщо на малцина артисти. Всичко играеше у Киркова – всяко движение беше картина, всяка извивка на необикновения му глас – ту шепнещ и бавен, ту ускорен и забързан – израз на необикновено естествена игра. Защото и най-театралният вик у Киркова беше неподправен, откъснат направо от сърцето.”
Приносът на Кирков в развитието на българския театър точно и всеобхватно изразява и Кръстьо Сарафов: „Българският театър не е създал личност по-светла от неговата, сърце по-туптящо от любов от неговото, вдъхновение по-могъщо от вдъхновението на Васил Кирков. Кирков не е само най-голямото име на българския театър. Той е и неговият призив за възход.” А в аналогията, която прави театралният критик Георги Стефанов, се съдържа квинтесенцията на цялото кирково творчество – изобличителният патос, съчетан с високите пориви: „Това, което е Ботев за поезията ни, това е Кирков за театъра ни.”

В Кирков се съчетават творецът и гражданинът общественик. Дълги години той е удостояван с най-голямото доверие на театралното съсловие – да бъде председател на Съюза на артистите в България. На тази позиция проявява забележителните си качества на организатор и всеотдаен работник за делото на българския театър. На един съюзен конгрес, под нестихващи бурни овации, артистите-делегати от цялата страна провъзгласяват „първия артист на България” Васил Кирков за почетен председател на съюза. И това става в момент, когато Кирков е уволнен от Народния театър.

След дългата театрална кариера Васил Кирков, заедно с група наши първенци в Народния театър, е уволнен по внушение на управляващите тогава кръгове, защото уж забравял ролите си – бил стар и паметта му отслабвала, когато е на 56 години…  А той, посветен на изкуството, отдава целия си живот на театралната сцена. След като го пенсионират изпада в ступор, липсва му всичко, даже и нервността и безпокойството, с които започва всяко свое представление. Безнадеждността му дава сила на враговете, които най-напред му отнемат титлата „почетен артист” на Народния театър, после спират да му изплащат добавката към пенсията, а накрая го лишават и от безплатните билети за него и семейството му. Така покрусен, дълбоко огорчен и унизен, няколко години по-късно, приключва земния му път.

Името Васил Кирков, някога – „епоха в българския театър”, „единствен”, „класически”, „феноменален”, „вълшебният принц”, „романтикът на българската сцена”, „пръв между първите”, „световен”, талант още приживе превърнат в легенда – днес не говори нищо на съвремието ни. Гласът, на който никой друг не е могъл да съперничи по музикалност, за жалост не е записан, нито пък актьорът е заснет във филм с поне една от ролите си, изправящи на крака театралната публика.

Като че ли в нашия театър отдавна отмина времето на митичните личности, на недосегаемите колоси. Дали защото времената са били други и даже делничните интонации са били различни – някак всичко е било по-наедро, по-значимо, по-ярко. Театралната сцена е била свещената територия на творческия дух, давала е удовлетворение, сила и надежда. Всичко това за голямо съжаление сега звучи като нещо далечно и невероятно и налага от само себе си една съпоставка с печален изход. Обидно за самите нас е небрежността и снизхождението, с което се обръщаме назад във времето, а всъщност – към собственото си начало. В България не съществува театър с името на този изключителен актьор, макар да има наченки за това (известно време така се е казвал филиалът на Народния театър, намиращ се на улица „Раковски”, после театър „Сълза и смях“). Уважението към такъв гигант на българската сцена не е нищо друго освен демонстрация на липсващо самоуважение. И както Васил Кирков казва: „Останалото е мълчание…”

*„Магьосникът, който ще грабне душите ни и ще ги подчини на своето изкуство, който ще удари съзвучно върху струните на нашите сърца и ще извлече оттам неподозирани дори за нас самите чувства – това е актьорът Васил Кирков!” – думи на Рачо Стоянов, един от многобройните почитатели на безспорния талант на актьора

По тази публикация работи Десислава Димитрова