Преди 30 години на 19 януари в сградата на френското посолство в София се състоя една знаменателна среща, останала в най-новата ни история като „Закуската на Митеран с български интелектуалци“. Като далечна и, разбира се, случайна алюзия можем да се сетим за друго едно знаменателно събитие, случило се пък преди 1986 години, три месеца и пет дни в Гетсиманската градина край Йерусалим в четвъртъка преди Пасха – ритуалната трапеза на Исус Христос с 12-те апостоли, наречена „Тайната вечеря“.
Далеч сме от идеята да сравняваме френския президент с Исус, както и 12-те български интелектуалци с апостолите. Но тази алюзия ни води към едно друго сравнение. Докато учениците на Христос са негови последователи по свое убеждение и воля, то гостите на въпросната закуска са подбрани много внимателно, както от френска, така и от българска страна с похватите на тънката дипломация, което в никакъв случай не неглижира нейното значение.
Все пак можем да намерим нещо като прилика. Както библейското събитие е наречено „Тайната вечеря“, така това във френската дипломатическа обител може да се нарече „Тайната закуска“. Тайна, защото българските медии отразяват събитието с мълчание, т.е. не го отразяват въобще. Те естествено отразяват казионната среща на президента Митеран с Тодор Живков, съвместната пресконференция след това, както и удостояването на френския държавен глава с титлата „Д-р по право“ на Софийския университет и връчването му на най-високото държавно отличие – орден „Стара планина“ с лента. Тодор Живков на свой ред е удостоен от френска страна с Ордена на почетния легион.
Посещението на Франсоа Митеран е официално, но под условието той да се срещне и с представители на неформални организации и на политическата опозиция (за каквато в този момент не може и дума да става). Думата „дисидент“ внимателно се избягва, което говори за компромис от френска страна. Съгласуван е списък с 12 поканени интелектуалци и така с Митеран се срещат философът проф. Николай Василев, поетът Радой Ралин, журналистите Копринка Червенкова, Стефан Продев и Барух Шамлиев, поетесата Блага Димитрова, физикът акад. Алексей Шелудко, писателите Йордан Радичков и Ивайло Петров, кинорежисьорът Анжел Вагенщайн, художникът Светлин Русев и бъдещият български държавен глава Желю Желев.
В същото време един наистина дисидент и противник на режима като поета Петър Манолов от 11 януари е в гладна стачка, като протест срещу изземването от службите на личния му архив. Към стачката се присъединява най-дългогодишният политически затворник на режима Илия Минев – основател на Независимото дружество за защита правата на човека. От емигрантски кръгове в чужбина на Елисейския дворец са предложени за покана освен Петър Манолов и Илия Минев и други противници на режима като Зейнеп Ибрахимова и Мустафа Юмер, активисти от съпротивата срещу възродителния процес, но е било отговорено, че такива намерения наистина е имало, но е трябвало да се направи отстъпка пред българската страна.
От казаното дотук в никакъв случай не следва, че срещата на Митеран с 12-те може да се омаловажава. Тези хора, повечето от които са членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, също са недолюбвани от режима, активни негови критици, следени и подслушвани от службите. Друг е въпросът, дали са си представяли сриването на системата само след няколко месеца. Колцина по това време са имали и идея, че Берлинската стена ще падне в обозримо бъдеще, камо ли след същите няколко месеца?
От тези 12 личности заедно с тази на Франсоа Митеран днес само две са между нас – Копринка Червенкова и Анжел Вагенщайн. Според нея присъствието и поканата на Митеран е много важна, защото легитимира съществуването на неформалните движения възникнали тогава у нас. По думите й наистина е имало едно вътрешно притеснение сред присъстващите, защото режимът е бил доста твърд. „Освен това ние бяхме една доста разнородна компания и, дето се вика, всеки обслужва собствени си страхове, за което аз никого не мога да коря. Но вече живеехме с очаквания, че нещо трябва да се промени, давахме си сметка, че появата на Митеран в България не е случайна, че той идва, не за да легализира режима на Живков, а тези неформални движения, да им даде някаква опора, кураж. Той и така се държа на тази закуска, просто искаше да ни внуши, че има смисъл от това което ние правим и не сме сами. Това беше, така да се каже, външната легитимация на това, което ние правехме“.
За Анжел Вагенщайн най-важното отпреди 30 години на тази среща, е че тогава е имало повече надежда, отколкото сега и всички са били по-единни, отколкото сега. „Но, моля, не ни превръщайте в герои! Вместо нас на тази среща можеха да са съвсем други 12 и още други и други…“
И така, „Закуската на Митеран…“ се превърна в традиционна среща с българските интелектуалци във френската резиденция в София. Въпросът е, дали е и барометър за промените в обществото, както е било тогава, преди 30 години.