„В Държавния ансамбъл „Филип Кутев“ се провеждаше конкурс за издирване на нови певици. Когато тя се яви и влезе при нас, ми направиха силно впечатление нейната красота, дългата ѝ плитка и репертоарът. А Филип Кутев я питаше: „Ама, още ли песни знаеш?! – Да, разбира се: седенкарски, любовни…“ Наистина нямаха чет – прекрасни песни, които носеха прекрасни текстове и мелодии. Веднага я приеха в редовете на Държавния ансамбъл, а самият Филип Кутев реши, че тези песни не бива да остават без последствие и най-напред той ѝ каза: „Стефке, много ми хареса твоя репертоар и ще ти направя с оркестъра много от тези песни“. Силно се впечатлих, защото дори Вълкана Стоянова по онова време нямаше такава записана музика. Една от тези песни е „Притури се планината“. За първи път Стефка я записа с оркестъра на Държавния ансамбъл в аранжимент на Филип Кутев.“

Едва ли някой би се усъмнил, че в спомените си Надка Караджова говори именно за своята колежка Стефка Съботинова. „Притури се планината“ е не просто музикален идентификационен белег на народната певица. С годините песента се превръща в едно от съкровищата на българското фолклорно наследство. И днес светът продължава да ни припознава с „Притури се планината“. Тази връхна точка, разбира се, не би имала същите измерения, ако не беше съпътствана от така плодовито творчество, с което Стефка Съботинова се нарежда сред най-изявените гласове в българската песенна традиция.

Предлагаме Ви да чуете нейното изпълнение „Калинчице“, записано през 1960 г. с Ансамбъла за народни песни на Българското радио, където Стефка Съботинова постъпва като солистка. Чрез ефира на Радио София много от нейни песни стават широко разпознаваеми.

Стефка Съботинова (2 април 1930 – 30 юли 2010) е родена в старозагорското село Обручище. През 50-те години пристига в София и става една от първите хористки в Държавния ансамбъл за народни песни и танци „Филип Кутев“. Открива я издирвачът на български фолклор Жечо Долчинков. Репертоарът на Стефка Съботинова се състои основно от песенно наследство от Беломорска Тракия, откъдето е и нейното потекло. Самата тя споделя: „Аз пея както съм научила песента от баба ми и най-интересни са аранжиментите на баба ми. Защото тя ги пееше така, както се пеят от народа“.

За дуета ѝ с Тинка Пешева, който се проявява в Държавния ансамбъл, Надка Караджова си спомня: „Със Стефка и с Тинчето бяхме колежки. И двете ги избираха да пеят в камерни групи във „Филип Кутев“. Този дует се утвърди по сцените и в звукозаписната продукция, голяма част от която се осъществяваше в Националното радио. Страшно се спяваха двата гласа. И Тинчето, и Стефка са лирични гласове – наистина много подходящо съчетание, страхотен тандем както като певици, така и като характери – весели, непринудени, народни хора. Мисля, че техните песни ще бъдат издирвани и възродени от нови и млади изпълнители“.

Чуйте този лиричен глас, който говори така приказно, както и когато пее, в едно от последните интервюта на Стефка Съботинова за Националното радио от началото на 2010-а:

През 70-те години Стефка Съботинова влиза в състава на „Мистерията на българските гласове“. В този период до 1990 г. женският хор е част от Ансамбъла за народни песни на Българското радио. През 1975 г. швейцарският етнолог и издател на български фолклор Марсел Селие продуцира първия албум „Мистерията на българските гласове“, в който единствената певица със солови изпълнения е Стефка Съботинова с „Притури се планината“ и „Мър, Станке ле“. През 1989 г. „Притури се планината“ е използвана за саундтрак на френско-канадския игрален филм „Исус от Монреал“, а по-късно – и като част от музиката към френската драма „Лионците“ (2011). През 1994 г. френският композитор Жаки Анона я обработва в нов, модерен вариант, с който песента придобива световната си известност.

Каним Ви да чуете едно изпълнение от 1976 г., съхранено в Златния фонд на Радиото, в което песента се доближава възможно най-много до своята автентичност: „Притури се планината“ – аранжимент Филип Кутев, солист Стефка Съботинова:

„Една народна песен – казва Стефка Съботинова – е хубава и се възприема от народа тогава, когато тя прозвучи много мелодично и с умерена тоналност.“