Стефан Костов е сред най-значимите български комедиографи в периода между двете световни войни, който след Иван Вазов, Алеко Константинов и Антон Страшимиров продължава развитието на различни поджанрове на комедията в българската литература. Създава дванайсет многоактни и пет едноактни пиеси, в които осмива и разобличава социално вредните пороци — властолюбие, парвенющина, скъперничество, подлост, егоизъм, които избуяват в следосвобожденското ни общество и между двете световни войни.
С присъщата си самоирония Ст. Л. Костов описва професионалния си път преди да придобие всенародната си драматургична слава на комедиограф, в интервю във вестник „Слово“ през 1930 година:
„Появих се в София преди петдесет години. Свърших Софийския университет, бих пътищата на цяла Европа (за съжаление, другите земни части още не съм закачил), после бях гимназиален учител по литература, а от 22 години събирам потури и сукмани за Етнографския музей, на който сега съм директор.“
Сред първите комедиографи
Преди Освобождението българската комедиография превръща смеха в реакция срещу вредните за обществото явления. В тези първи десетилетия комедията се създава и утвърждава като израз на гражданска непримиримост към социалните пороци. В тези фарсове (както са ги наричали тогава), най-често учители и читалищни деятели са съчинявали забавните диалози, които всъщност представлявали само размяна на реплики. В тях обаче липсват основните елементи на комедийния жанр: конфликт, действие и ситуации, които формират азбуката на драматическото изкуство.
За първите наивни стъпки в развитието на „драматическото изкуство, което въздействува върху публиката“ пише в книгата-портрет „Ст. Л. Костов“ театралният историк проф. Снежина Панова.
„Комедийните творби обаче са нужни във всеобщия народен подем, за да открият и изобличат всичко, което му пречи. Силата на тези първи опити е в търсената връзка с действителността и с нашенските проблеми. Всъщност в тях липсва действие, героите водят само диалози. После сцената започва да се „обзавежда“. Появяват се предмети от бита — миндер, каруца, черга, софра. Героите четат книги, месят хляб, обличат европейски дрехи, размахват пушки, играят хора, пият ракийка…“
От дистанцията на времето тези „вечни“ и трудноизкореними обществени недостатъци и пороци сякаш намират почва за развитие както тогава (в следосвобожденска България), така и днес. Недалновидността, движението по инерция, закостенялостта, тщестлавието, липсата на трезва преценка за собствените ни възможности, несъответствието между способностите и ламтежите на нравствено-деформираните личности — това са общите теми, които големите драматурзи, още от времето на Аристофан, поставят във фокуса на общественото внимание.
80-годишният художник-карикатурист Александър Божинов говори, през 1959 година в интервю за Българското национално радио (БНР), за актуалността на пиесите на Ст. Л. Костов, които ще бъдат поставяни на българска сцена „и след 100 години“:
Понякога тези първи пиеси създават усещането за документалност чрез директното отразяване на обществените проблеми и взаимоотношения, на образи и конфликти. Българските комедиографи не е необходимо да измислят сюжети — те са навсякъде около тях, а действителността винаги се оказва по-абсурдна, отколкото художествената фантазия.
„Аз нямах намерение да пиша комедия. Ами гледам нашите писатели как ходят да се ровят в чужбина и оттам да черпят материал за своите творения, когато такъв има предостатъчно у нас. Та рекох да им обърна вниманието на тези писатели върху нашата действителност“, пише Ст. Л. Костов в списание „Съвременна мисъл“ по повод премиерата на своята първа пиеса „Мъжемразка“ в Народния театър на 29 март 1914 година.
Това „внимание към нашата действителност“ Ст. Л. Костов „осребрява“ в редица отрицателни рецензии, вестникарски нападки, обвинения в консерватизъм, които го въвличат в скандал с женското движение за равноправие. В пиесата движението е посочено като прикритие на амбициите за обществена изява, за сполучлива женитба и т.н. Думите, които развълнуваната Андрофоба произнася на сцената срещу „позорното, гнусно мъжко иго“ силно разбунили общественото мнение: „Нашата кауза не ще шивачки, а дейкини, в пълната смисъл на думата равноправки, обществени боркини!“
Публиката на Народния театър, както и част от театралните критици, се чувстват уязвени от интерпретацията на женските образи в пиесата. Стига се до язвителните сравнения на драматургията на Костов с нискокачествените водевилни преработки на шекспировите трагедии във вариетето на Ибиш ага: „Национален театър ли имаме ние в София, или вариете от рода на Ибиш ага?“
В негова защита, още тогава, се обявяват проф. Асен Златаров и проф. Александър Балабанов, които решително се заемат с нелеката задача. В своя публикация Асен Златаров оправдава появата на „Мъжемразка“ и необходимостта тя да провокира дискусията за закостенелостта на общественото развитие и страхливото пренебрегване на сериозните социални проблеми:
„Наистина г. Костов не осмива в своята комедия-фарс проблема за равенството и неравенството на жената с мъжа, а благодарение на своя рядък дар да съглежда смешното в порядките на хората, смешното, покрай което мнозинството минава като слепец, е видял това смешно у водителките на крайните равноправки у нас.“
„За неговите комедии се е писало доста. Някои ги нарекоха фарсове – и то с пренебрежение… Аз именно против тия пренебрежения се опълчих още на времето, и написах за тия фарсове, като казах между другото и това: Предпочитам един интересен фарс, отколкото вашите скучни мизерии, които по някой път наричате и трагедии. Силно ме радва, и ме раздрусва сто пъти повече и ми дава да мисля за живота един хубав фарс, отколкото цялата ваша сериозна и никому непотребна ученост и правилност и посредственост във всичко, уредено като в кутийка…
Тъкмо това трябва да бъде комедията, фарс трябва да бъде, тя представя света с главата надолу, а вие искате да го представя с главата направо или съвсем без глава като вас! Аристофановите комедии са именно фарсове, гениални политически феерии. Но не комедиите са това, което прави Костова значителен. А неговата вътрешна култура. Неговата сила като просветен и свободен дух. Неговата до немайкъде приятна и многозначителна проста усмивка, когато някой или нещо или някои почнеха да се пъчат и да важничат. О, там да видехте Костова – щяхте да се радвате, че имате сила да го разберете. В тая усмивка имаше повече знания и наука, и правда, отколкото във всичките ваши книжни книги…
Тая усмивка не от всекиго се разбираше, тая култура не личеше току тъй показно, както личат белилото и червилото по лицето на някоя недобра слугиня. Ето тая показна култура удушва истинската у нас”, припомня отново думите си Балабанов, с които е защитавал приятеля си Ст. Л. Костов, в публикация във вестник „Литературен глас” от 4 октомври 1939 година.
Вечният „проблем Големанов“
„Комедиите на Костов са насочени срещу ограничеността и глупостта на самозванци в различни области на политиката, икономиката и културния живот. Те разкриват противоречията в българското общество между двете войни в типични ситуации и характери, с толкова тънък хумор, ирония, сатирична изобретателност и гротескна фантазност, че той е най-яркият критически реалист в нашата комедиография“, обобщава проф. Снежина Панова.
„Политическо парвеню. Бивш даскал. Сега депутат. Роден за министър. Големанов харчи пари за партия, избори, дига шум около себе си и гони върха. Чака да умре министърът, който му е отнел министерството. Като продаде дъщеря си на новия си противник, негов връстник, в замяна. Достоен кандидат. Пари има, опитен в партийните работи… Още преди три години си е направил бюст с подобаваща надута поза. Откога говори за себе си в трето лице. На телефона постоянно и неволно се обажда – „минис… Големанов…“
В никое друго литературно произведение освен в Алековия „Бай Ганьо“ не се бичуват с такъв сполучлив сарказъм недостатъците в нашите нрави. И след Бай Ганьо Големанов ще остане като второто популярно нарицателно име, за да се бичуват недостатъците в нашия политически живот“, пише в своята рецензия за „Големанов“ Иван Хаджийски.
В едно от най-запомнящите се и дългогодишни превъплъщения на „министър“ Йовчо Големанов, поставена от Нейчо Попов в Държавния сатиричен театър, Архивният фонд на БНР е запазил гласа на Георги Калоянчев:
На сцената Калоянчев си партнира с незабравимите Георги Парцалев (в ролята на Горилков) и Стоянка Мутафова (баба Гицка):
Самият автор, Ст. Л. Костов, разказва как една действителна случка от живота го провокира да мисли и описва интригите и въжделенията на „Големанов“. За написването на пиесата си той разказва в интервю за вестник „Русенска поща“ от 8 октомври 1928 година:
„Зародишът на Големанов е една царска табакера. Това беше преди Балканската война. Един народен представител имаше подарък от царя, златна табакера. Царските подаръци се ценяха много, като знак на голямо благоволение. И този щастливец си въобрази, че височайшият дар му носи и министерски портфейл. Не е чудно да е бил насърчен да мисли така, не зная, различно се говореше тогава. Но той не стана министър, защото шефът на партията се противопостави. Аз се залових здраво с царската табакера да изкарам една комедия. Сюжетът се сложи в главата ми и колкото повече мислех по него, толкоз по-ясно изпъкваше фигурата на Големанов, това име му дадох още тогава. Но превратна е съдбата и на книжните герои. И Големанов с течение на времето претърпя своите превращения. От кротък и добър човечец стана хитър и лукав скъперник… От целия сюжет за царската табакера пък останаха само две думи в комедията, които Големанов казва в края на второто действие“.
„Ей, чудно нещо е това властта…“, повтаря Големанов (Калоянчев) на Горилков (Парцалев):
„Както и да е разбирана знаменитата комедия на Костов, дали като социална комедия или като социална трагедия, дори в най-добрите си образци, тя е оставала „социална“. Пиесата „Големанов“ като типична комедия на характерите неизменно е била знак на социално-политическото, на политическите нрави в България, дори изобщо на Балканите, обобщени в характера „Големанов“. Негласен консенсус е сплотявал сценичните интерпретации по отношение на твърдението, че каквото и да се случва, „големановщината“, политическото, разбирано като комбинации, пазарлъци, роднинства, с една дума като „мръсна работа“, е запазена марка за България (или за Балканите) и това клиширано „твърдение“ остава вярно за всички времена“, пише във вестник „Култура“ театралният изследовател проф. Виолета Дечева.
„Пороците на неговите герои не са вкаменели, а са жилави. Огледаме ли се внимателно, ще ги усетим до себе си, пък и в себе си да кръжат със самочувствието на дълговечност. Тази дълговечност определя и строгата справедливост на възмездието с отсенките на хумора, които даряват всекиго според заслугите“, пише в своята статия „Неговият смях е заразителен“ във вестник „Литературен фронт“ проф. Гочо Гочев.