Руслан Райчев (5 май 1919 – 9 януари 2006) e диригент от световна величина с богата, многостранна, наситена с вдъхновение и майсторство артистична дейност. Дирижира най-големите симфонични оркестри и оперни театри в Европа, сред които Виенската филхармония и Щатсопера, Ла Скала в Милано, Берлинската Щатсопера, Гранд Опера в Париж, Кралската опера в Лондон, Болшой театър в Москва, Мариински театър в Санкт Петербург и много други. Значителен е приносът му в развитието на оперно-симфоничното дирижиране у нас през 20 век и въобще в издигането на българската музикалната култура до съвременните световни тенденции.

Роден е в Милано в семейството на световноизвестния български тенор Петър Райчев. Артистичната атмосфера, в която израства, изиграва решаваща роля за формирането на музикалните интереси на Руслан Райчев. Първите уроци по пиано започва в родния си град при професор Карло ди Лусо. 10-годишен постъпва в Миланската консерватория. През 1933 г. семейството му се мести в София и тук той продължава музикалното си образование при пианистката Панка Пелешек и композитора Андрей Стоянов. През 1941 г. Руслан Райчев е приет във Виенската консерватория, където негов професор по пиано е Емил фон Зауер – последният жив ученик тогава на Ференц Лист. По това време майсторският клас по дирижиране се води от прочутия Карл Бьом, който се оказва и най-големият учител на Петър Райчев. След като става главен диригент на Виенската опера, той взима младия Райчев при себе си като корепетитор. За пътя в овладяването на клавирната техника и диригентското изкуство от Милано през София и във Виена, чуйте Руслан Райчев в интервю на от 1974 г., което се съхранява в Златния фонд на Националното радио.

В средата на март 1944 г. професор доктор Карл Бьом му казва, че трябва да напусне Виенската щатсопера и да започне самостоятелна диригентска работа. Препоръчва го в Кьонигсберг (дн. Калининград), където на 22 март същата година без всякаква оркестрова репетиция дирижира спектакъла на операта „Бохеми“, след което веднага получава договор. За около три месеца Руслан Райчев прави две самостоятелни постановки – „Януфа“ и „Сватбата на Фигаро“. Същевременно има възможност да навлезе в оперен репертоар от немски и италиански заглавия като „Фиделио“, „Лоенгрин“, „Бал с маски“, „Аида“ и др.
25-годишният диригент се връща в България непосредствено преди 9-ти септември. Назначен е в Софийската народна опера, където е дългогодишен диригент, а в последствие става и главен, и неин директор. В своята кариера маестрото два пъти напуска Германия като генерален музикален директор на Симфоничния оркестър на Шлезвиг-Холщайн (от 1974 до 1978) и на Държавната капела в Шверин (от 1990 до 1992), за да оглави ръководството на Операта. Споделя, че го прави за паметта на баща си, който е един от основателите на Българската оперна дружба, днес Софийска опера и балет.

Три десетилетия по-рано баща и син Райчеви вдигат завесите на Варненската народна опера, а след това и на Пловдивската. През 1946 г. Руслан Райчев заминава за Варна, където полага основите на Държавния симфоничен оркестър, и през 1947 г. участва в основаването на Варненската народна опера, на която става главен диригент. На 8 септември същата година вторият оперен театър в страната дебютира с постановката „Продадената невеста“ по режисура на Петър Райчев, който тогава е главен художествен ръководител. Всичко това се повтаря и през 1953 г. при откриването на Пловдивската народна опера – същата постановка, но този път гост-диригент е бащата, а синът – главен художествен ръководител. „В град Пловдив отидох през 51-ва с амбицията на един бих казал още млад, много ентусиазиран диригент, натрупал вече известен опит и в лицето на Пловдивския симфоничен оркестър намерих един колектив от мили, симпатични, сериозни хора, с високи професионални музикални качества, които откликнаха на моите изисквания, на предложенията ми за хубава съвместна работа и имахме действително много интересни и крупни постижения в съвместната ни дейност. Работата в Пловдив остави много дълбока бразда в моя живот и в моя творчески път“ – споделя Руслан Райчев.

Името на диригента е свързано с основаването и на Държавния музикален театър в София (1948) заедно с проф. Саша Попов и Стефан Македонски. А като негов главен диригент прави редица постановки, сред които „Цигански барон“, „Птицепродавачът“, „Верният приятел“, и затвърждава многопластовия си подход в диригентската професия: Руслан Райчев не е само симфоничен, оперен или оперетен диригент, той е всичко това, и в театъра, и на концертния подиум неговата диригентска палка извиква силно вълнение и наслада, както у солистите, така и у зрителите. „Диригентската професия – казва той – изисква задължително добра мануална техника. Ръцете трябва да говорят, а не да се обяснява с думи, многословно. Аз имам малък, пестелив жест, а това концентрира вниманието на музикантите, които дирижирам. Дясната ръка е тази, която поддържа ритмичната пулсация, а лявата е като четката на художника – тя извайва музиката. Но най-важното е да обичаш хората, с които правите музика, да си обърнат към тях, да ги накараш да ти вярват, да ги провокираш към взаимност в преживяването.“

От 1956 до 1958 година Руслан Райчев е диригент на Симфоничния оркестър и Операта в Русе. След това се връща на диригентския пулт в Софийската опера. Почти няма български оркестър, който да не е дирижирал. В столицата не веднъж е бил гост-диригент на Филхармониците и Радиосимфониците. Руслан Райчев е един от най-ценените и канени български диригенти в света. Гостува в Европа, САЩ, Бразилия, Мексико, Куба, Япония. Работи с големи имена от испанското, италианското и българското оперно изкуство, сред които Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Монсерат Кабайе, Мирела Френи, Катя Ричарели, Николай Гяуров, Гена Димитрова, Анна Томова, Райна Кабаиванска, Стоян Попов и др. През 1982 г. Руслан Райчев става първият българин кавалер на Ордена за литература и изкуство на Франция. Един световен диригент от български произход с изключително ухо, голяма култура, богата палитра от артистични изяви, извайващ музиката художник и, разбира се, добър пианист, който беляза цяла епоха в националната ни култура.