Райна Княгиня. Художник Васил Горанов.
Райна Княгиня. Художник Васил Горанов.

10 август 1876 година. Срещата с Райна Княгиня в затвора „Имам-Евине“ в Пловдив:

„Не престоях тука дори един ден и чух, че в градската тъмница има личност, саркастически наричана от турците „българска царица“. Според техните думи, това е една твърде презряна жена, която застанала начело на бунтовниците, била коронясана за царица, препускала на кон по улиците на своето родно село с развито знаме като втора Жана д’Арк, и въобще отличила се с много безумни постъпки, които служеха за предмет за безкрайни шеги на турците. Естествено аз твърде силно желаех да се запозная с тая развенчана царица и да погледна на лицето, което е имало притезание върху престола на новата славянска империя – започва репортажа си журналистът Джанюариъс Макгахан, специалният военен кореспондент на лондонския вестник „Дейли нюз“, изпратен у нас след Априлското въстание. Неговите писма представляват биографично сведение за положението на българския народ преди Освобождението, като запознават международната общност с извършените зверствата в България. И продължава:

„Нейната малка, грациозна фигура ясно се обрисуваше изпод бедната ù дреха; очите и бяха големи, винени, лицето ù продълговато, загоряло, носът ù дълъг и прав, устата ù мънички, подобни на вишня. Тя беше твърде суха и слаба, така щото едвам стоеше на краката си, а нейното младо лице се отличаваше с такова печално, убито изражение, щото беше болно да се гледа на нея. Тя беше вързала главата си в кърпа и всичките ù дрехи се състояха из груба вълнена канелиена дрешка и такава също къса фуста, която едвам достигаше коленете ù. На нейните нежни бели крачка нямаше нито чорапи, нито обуща, и всичките други дрехи, както тя после ми каза, не биле нейни, а и ги дали после, след като я изхвърлили гола. В малко думи тя ни приказа своята повест, от която узнахме, че тя е приемала само косвено участие във въстанието и че коронясването за българска царица е била глупава измислица. Самото название българска царица ù го дали турците, които се присмивали и подигравали с нея по най-груб начин, както могат да правят само разярените и кръвожадни войници. Тя била в затвора два месеца и през всичкото това време ù давали само хляб и вода; затова не е чудно, дето тя е така изсъхнала.“*

Тази злощастна съдба сполетява 20-годишната Райна непосредствено след потушаването на Априлското въстание. За своята дързост да ушие знамето на Пловдивския IV революционен окръг и да го развее тържествено по улиците на родния ѝ град Панагюрище, възседнала на кон, препасана със сабя и револвер и възвестяваща края на петвековното робство, тя е хвърлена в затвора „Имам-Евине“. През целия унизителен процес по линията Панагюрище-Пазарджик-Пловдив, подложена на разпити и подигравки от каймаками, юзбашии и мюдюрини, тя не издава нито един въстаник, не се покайва нито веднъж за стореното от нея, убедена, че отстояването на саморъчно избродирания лозунг „Свобода или смърт“ е повратният двигател на българското Освобождение.

За значението на личността на Райна Княгиня и героичния ѝ принос говори нейният внук инж. Христо Дипчев в интервю за Националното радио от 1988 година, съхранено в Златния фонд на медията:

Райна (Райкя) Попгеоргиева Футкова-Дипчева (18 януари 1856 – 29 юли 1917) се ражда в семейство на свещеник и домакиня. Баща ѝ, един от най-ревностните дейци за просветното възраждане на българския народ, възпитава у дъщеря си любов към образованието. Младото момиче бързо усвоява училищния материал и на 13-годишна възраст знанията ѝ възхитително надхвърлят тези на нейните връстници. Панагюрските училищни настоятели я изпращат в Железник (Стара Загора), където училището е организирано на най-доброто ниво за тогавашните български условия. Освен обучението по общообразователните предмети, Райна учи рисуване, чертане и ръкоделие, а междувременно членува и в местното женско сдружение, чиято цел е чрез четене на книги, списания и вестници да просвещава населението.

След като се завръща в родното си място, Райна е приветствана като образована дама и подбудител на народното самосъзнание. „Цял месец ме обкръжаваха тълпи от мъже, жени, старци и старици – пише тя в своята автобиография** – които като че ли искаха да се убедят в моите, по техните думи, обширни познания, между другото и да разберат какво се върши в другите градове и дали нашият град не е много изостанал от тях.“ Назначават я за една от трите учителки в женското училище, наброяващо около 300 ученички, в 8-хилядното тогава Панагюрище.

В края на март 1876 година будната Райна е привикана от първенците на окръга, сред които и Георги Бенковски. Той ѝ казва, че е избрана да ушие революционното знаме. Дотогава тя не е виждала български флаг и като модел ѝ показват Карловското знаме. „То беше направено от скъпа материя и на него в златно беше изобразен разярен лъв, стъпкал в краката си полумесец, а над главата му бяха изписани думите „Свобода или смърт“. Аз го намерих за много изкусно направено – пише Райна Княгиня – и казах, че ще мога да ушия подобно.“ В продължение на месец, до самия ден на въстанието, тя работи неуморно в специално пригодена стая за тази цел, като през това време не преподава в училище. Бродиращите ѝ ръце се превръщат в продължение на саможертвата и не по-малко вещаят свободата, извоювана от последващите спусъци на револверите.

В хода на Априлското въстание, считано за своеобразен връх в националноосвободителното движение на българите и резултат от сериозната подготовката на IV Пловдивски и I Търновски окръзи, Райна Княгиня става свидетел на опустошителни заличавания на човешки животи и имущество в Панагюрище. Сред убитите е и нейният баща. Малтретирана и оставена на Божията воля, тя многократно в неспокойното си физическо и душевно състояние се моли за смъртта, която да я избави от мъките ѝ в затвора. С намесата на американския консул по онова време в Пловдив Юджийн Скайлер, който осигурява достъп до нея на журналиста Макгахан, както и с подкрепата на руския консул княз Церетелев, Райна Княгиня е освободена от затвора и заминава за Москва, където се лекува.

В Русия пише своята автобиография, първоначално издадена на руски и по-късно преведена на български – първият литературен опит на българка в този жанр и биографичен по своята същност текст, свидетелстващ за организирането на Априлското въстание. В Москва завършва акушерство и се връща у нас като първата дипломирана акушерка в страната. След Освобождението е назначена за директор на Търновската девическа гимназия. След това сключва брак с панагюреца Васил Дипчев, учител и един от ръководителите на въстанието в Брацигово. Двамата имат петима синове. А междувременно тя се грижи за 32 панагюрски сирачета.
Васил Дипчев е избран за кмет на Панагюрище, а след това и за депутат, което е и причината семейството да се премести в София. Райна остава рано вдовица и за да изхранва семейството си, започва да практикува акушерство в посолствата и при по-заможните българи. Пред тях излага идеята си за създаването на „Майчин дом“, реализирана с помощта на княгиня Елеонора. През цялото това време тя асистира при раждането и на бедните жени от Банишора, където живее до смъртта си на 61-годишна възраст.

Райна Княгиня въплъщава героизма на българската борба за освобождение, макар и непряко участвала в нея. Тя ѝ „тури знака“. Жената с лъвско сърце в българската история, чиято воля устоя на нечовешки терзания, за да възтържествуват хуманизмът и изконното право за свободно съществуване.

* Из писмата на специалния кореспондент на Daily News Дж. Макгахана. Превод С. Стамболов. Скоро-Печатница на Я. С. Ковачев, София, 1880 г.
** Райна Княгиния – Автобиография. Издателство „Българска история“, София, 2020 г.