Годините между двете световни войни през ХХ в. са определяни като златното време на радиоразпръскването. Тогава радиото се утвърждава като най-бързото и надеждно средство за масова информация. България не прави изключение. В края на 30-те години на века радиоапаратът се среща в почти всяка селска кръчма у нас. За това може да съдим дори от карикатурите на художника Райко Алексиев (7 март 1893 г. – 18 ноември 1944 г.). Карикатуристът публикува с псевдонима Фра Дяволо. Под това име са отпечатани над 5 хиляди сатирични рисунки. През 1932 г. Райко Алексиев създава хумористичния вестник „Щурец“, който достига 50 хиляди копия седмичен тираж. До 1944 г. той е същевременно негов редактор, художник и автор. След това седмичникът е спрян от печат, а Райко Алексиев е сполетян от съдбата на много наши интелектуалци, чиито герои „убиват“ създателите си*.
Една от първите карикатури на художника, в която присъства радиото, е „Опасно нововъведение” (в. „Македония“, бр. 1596/15.02.1932). Радиото е изобразено като новото техническо средство за разпространяване на информацията и същевременно като заплаха в тази му функция. Това е типична политическа карикатура, свързана с отношенията на България и Сърбия в Македония след Първата световна война. Рисунката представя сръбски делегат с военна шапка, който се опитва с едната ръка да заглуши радиото, а с другата си запушва ушите. От високоговорителя се чуват гласовете на българите от Македония под сръбска власт: „Българи сме… Свобода-а-а… Тирани, чудо ще направим”. Интересен е надсловът на карикатурата, който кореспондира с общочовешките идеали за свобода, самоопределение и права на малцинствата, олицетворявани и от най-авторитетната международна организация тогава – Обществото на народите (според тогавашния правопис О.Н.): „Китайците настояват в О.Н. да се поставят високоговорители, за да може в конференцията по обезоръжаването да се чуват топовните изстрели от Манджурия”.
Има друга карикатура на Фра Дяволо от тематично свързаните с радио, в която български селяни слушат сръбско радио (в. „Щурец“, бр.94/29.09.1934). Погрешно разбрали сръбския поздрав, те поясняват: „Нане обяснява на Вуте, че сърбите викат „Живио”, защото им е драго, че българите пак са живи, след като са ги мачкали четиридесет неприятели отвън и четиридесет партии вътре“. Сатиричната рисунка е свързана с държавния преврат в България от 19 май 1934 г., извършен от политическия кръг „Звено“ и Военния съюз, когато се отменя Търновската конституция и се забраняват политическите партии и революционните организации.
В друга своя рисунка (в. „Щурец“, бр.393/21.06.1940)Фра Дяволо използва радиото като мотив, чрез който изразява прогерманските си настроения, споделяни тогава и от българското правителство. Озаглавената „Радиомагии” карикатура отново е диалог пред радиото, този път между син, въртящ копчетата, и баща, четящ вестник. На въпроса на момчето как да хване някоя немска станция, бащата отвръща: „Их, холан, стига си ме врънкал – врътни на която европейска станция щеш – все Берлин ще се обади”.
Във вестник „Щурец“ Фра Дяволо създава сатиричния цикъл „Пред радиото“ (първата карикатура от този цикъл е в бр.373/12.02.1940). Сюжетът от селската механа, където пиещите политиканстват, се повтаря и тук. Радиото е настроено на станция Белград, а двамата български селяни с калпаци, навуща и юзчета коментират: „Арно нещо е радиото, свате, макар че се приказва на различни езици, все ще се разберем, стига чужди станции да не се бъркат“. Карикатурата внушава затоплянето на отношенията между България и Сърбия в края на 30-те години, загатнато с близостта на двата южнославянски езици, и продължава лайтмотива за негативната роля на Великите сили, които се бъркат в политиката на балканските държави.
Действието и на друга сатирична рисунка от рубриката „Пред радиото“ се развива в кръчмата, в която кръчмарят и пиещият селянин коментират чутото по радиото: „От време оно е така, свате… иска ли Господ да вземе някому имота, най-напред му взема ума” („Щурец“, бр.434/04.04.1941). Карикатурата може би е алюзия за кредитната система в страната (обема на кредитите на провинциалните банки се е договарял през пролетта, във връзка с хода на селскостопанските работи); а може би е намек за загубените държавни притежания през пролетта на 1941 г. в хода на германско настъпление на Балканите и когато Югославия и Гърция изгубват държавния си „имот”.
Фрадяволските карикатури за радиото, маскирани зад битовизма, се отличават с ясни граждански послания и не спестяват критиката към политическите настроения. Наред с основните теми, заложени в тях, авторът успява да „нарисува“ и радиокултурата у нас през 30-те години на миналия век. Нееднозначно може да погледнем на фразата „карикатура за радио“, защото с една своя рисунка Райко Алексиев е можел да си купи радио. По онова време радиоприемниците, в зависимост от модела, се продават между 2000 и 33 000 лв., а хонорарът на майстора Райко Алексиев е между 5000 (на страниците на в. „Македония“) и 15 000 лв. (на страниците на в. „Зора“).
*Използвани са материали на доц. д-р Венцислав Димов