theatre.art.bg
В ролята на Студентът в „Табакера 18 карата“, постановка на Никола Петков в Театър „Българска армия“, 1966 година

„Човек присъства в този свят най-вече с душата си, тялото така или иначе ще си отиде…“ Мъдростта на Наум Шопов, споделена в последното му интервю, запазено в Златния фонд на Българското национално радио му отива. На него – големият философ в театъра, почитателят на Глен Милър и музиката на свободата, актьорът, който „подава душа и ръка“ на ролите си. Чуйте споделените му мисли през 2010 година за театъра и душата в него, посланията, призванието и любовта:

Роден на 27 юли 1930 година в Стара Загора, в семейството на актрисата Мара Шопова и директора на читалищния театър в града Христо Шопов, Наум буквално е закърмен на сцената. Въпреки това като ученик е искал да се занимава с музика. Дори е приет в Музикалното училище в София, свири на кларинет и саксофон и смята, че музиката ще е бъдещата му кариера. Често обаче отсъства от училище. Свири по заведения, за да плаща наема и прехраната си. Изключен е преди да завърши и се връща в Стара Загора, където през 1948 година полага изпит за „стажант-актьор“ в Старозагорския театър.

Известен факт е, че Наум Шопов не е завършил ВИТИЗ. Всъщност той кандидатства и е приет, но после зачеркнат от списъците като политически неблагонадеждан. „Не можело бранник, при това син на опозиционери и фашисти (всъщност актриса и чиновник) да следва актьорско майсторство. Не ми оставаше друго, освен да започна сам да се уча и да правя откритията си. Обиколих много сцени…“

Десетки са ролите, които Наум Шопов изиграва – и в киното, и в театъра. Има и такива, които научава, без да играе. Особено в началото на кариерата си, когато е трябвало да се доказва, и често (колкото и да е трудно да го повярваме) играе в миманса. „Изминах доста труден път, преди да се утвърдя като актьор. Научих се да се трудя. А нашата професия без труд е невъзможна“, споделя след години. Дебютът е с малка роля в пиесата на Афиногенов „Машенка“ на Старозагорска сцена. След това идват Пловдив и първите роли на софийска сцена в Театъра на въоръжените сили (днес Театър „Българска армия“). Именно там през 1958 година участва в знаменитата постановка на Леон Даниел „Чудак“ на Назъм Хикмет. Смята се, че тази роля дава силен тласък на актьорската му кариера. Макар през годините да създава впечатляващо разнообразни персонажи, особена страст се усеща в неговите превъплъщения в „Шекспировите хора“, които определя като „стилово разслоени“. „Това е големият мой автор – Шекспир. За него вратата ми открехна Леон Даниел…“, спомня си актьорът в запис от 1994 година:

А ето и знаменитият монолог на Хамлет в негово изпълнение:

Най-дълго и активно Наум Шопов работи в Театър „Българска армия“ – цели 3 десетилетия, преди през 1989 г. да премине в трупата на Народния театър.
Ролите му се открояват с дълбочина и психологическа достоверност. В основата на тяхното изграждане лежат интелектуалната мисъл, ексцентричността и парадоксът. Ненадминати остават изпълненията му в „Животът е сън“ на Иван Добчев, „Делото Дантон“ на Анджей Вайда, „Вишнева градина“ на Крикор Азарян… В най-зрелите си години той прави запомнящи се роли в спектакъла „Последната лента на Крап“, а една от последните му е на крал Лир в едноименната пиеса на Шекспир. Тази лелеяна негова мечта става реалност на сцената на Народния театър под режисурата на Явор Гърдев. Така за много хора репликата „Не давай на човека нищо друго, освен необходимото в живота и той ще заживее като скот“, завинаги ще остане свързана с Наум и неговият крал Лир:

По отношение на филмовите роли (а те са над 30), Наум Шопов самокритично, както е характерно за него, заявява: „Мисля, че зрителите ще ме запомнят с две роли в киното – цар Борис от „Цар и генерал“ и генерал Вълков от „По дирите на безследно изчезналите“. За ролята на Борис той получава награда от фестивала в Карлови Вари през 1966-та, но и доста хули за това, че царят е представен като самотник и умен човек. Трите награди Аскеер, от които през 2003-та за цялостно творчество, приз „Златен век“ за принос в българската култура (2004), „Икар 2006“ за цялостно творчество, орден „Св.св. Кирил и Методий“ (2008) са показателни за засвидетелстваното през годините признание към неговия талант.

„Когато ме хвалят, вдигам носа по-високо, отколкото другите хора. Когато се провалям, потъвам в бездна, от която излизам трудно. Изживявам неуспехите си много тежко, с ужасяващи сривове“, разкрива Наум Шопов, който доброволно поиска да си отиде от този свят, но остана докрая. Напусна ни през 2012 година така, както живя – достойно, мълчаливо и сдържано.

И още малко от любимия на Наум Шопов Шекспир – сонет за времето, променлив съюзник, но учител до последен дъх – сонет № 123:

Белязан с талант, благородство и чувствителност. Актьор, който не отваря лесно вратата към своя свят, но на сцената винаги изсипва без остатък скъпоценностите на дарбата си. Перфекционист, който твърди, че никога не е водил сметка за ролите, които е изиграл. И споделя: „Това е нещо, което не се осчетоводява. Минава през теб, оставя белег в душата ти и заминава във времето. Ако има кой да го помни, ще го помни…“

Любим не само за зрителите, но на колегите, работили с него. Еднозначно е мнението за него – актьор с фини обноски и остра чувствителност, заровен в самотата си, но с титанична сила на сцената. И от всички думи на признание ще цитирам тези на актьора Валентин Ганев, който в разговор за Националното радио споделя: „Има хора в нашата професия, бих казал единици, които са се превърнали в синоним на професията, в олицетворение на театъра, в институция. Наум Шопов е от тези хора. Актьор с главна буква. Артист. Прилагателните са излишни. Просто казваш: Играе Наум.“

По тази публикация работи Меглена Димитрова