Правилата. На тепиха и извън него и изобщо в спорта и извън него. Самият той, Дончо Цончев, е бил двукратен републикански шампион по бокс – за 1951 и 1952 г. и трикратен по автомобилизъм за 1964, 1965 и 1966 г., така че няма как спортът да не му е тема. Перото му обича породата на „мъжките момчета“, защото и той е от тази порода. При тях всичко може да се случи, но едно нещо не – предателство. В „Правилата“ предателства няма, „това е цялата работа.“
„Случи се най-лошото, другарю директор, нашите момчета победиха.“
„…Българите и без това си осигуриха прекалено много медали.“
„И десет милиона, и сто, и майка и баща да ми дават, все тая. Не мога, разбираш ли, не мога сега никъде да го вържа. Ако го вържа, да речем, аз, знаеш ли това какво значи? Това значи всички вие, другите копелета, да отидете на кино завинаги, разбираш ли! Да не говорим за Бабича, който ни извади от калта…Ето това е цялата работа.“
Ако и през 2087 година все още има хора, които могат да четат, и ако това съчинение някак се запази дотогава, нека тези хора разберат какво сме мислили за тях ние.
Ние – вече мъртвите отдавна, – които сега раждаме техните прадядовци, отглеждаме ги с огромна любов, треперим над малките им главици като над пламъче от тънка вощеница в шепите по Великден, лишаваме се, жертваме се, мъчим се – само и само един ден да им бъде добре. На синовете им да бъде добре и на внуците им, и на правнуците, за чието бъдеще мечтаем и тъкмо в мечтите ни се крие нашата невероятна, мека сила.
Възможните – все пак – читатели от 2087 година след Христа, когато вникнат в нашия сън от бъдещето, наречен от нас Прогнозата и засягащ настоящето им, може би ще имат някаква полза.
А е съвършено сигурно, че няма да имат вреда.
Дончо Цончев