Винаги е знаел, че ще се занимава с някакъв вид изкуство, но не е предполагал, че ще бъде пеене. Роден на 21 май 1938 г. в Кърджали, Павел Герджиков завършва гимназия през 1956 г. със златен медал и получава стипендия, за да продължи да учи минно инженерство в Московския държавен технически университет „Бауман“. Както сам казва не без чувство за хумор, „щях да бъда най-некадърният минен инженер“. Любовта му обаче е музиката, започва да я учи със слушане. Сетивата му за нея са отворени от ранно детство. Свири на цигулка и пиано, пее в детски, средношколски и по-късно в Градския хор, акомпанира на пиано и акордеон, дирижира. Счита, че именно срещата му с големите автори и произведения го е съхранила като човек в трудните житейски периоди.
„Винаги съм бил в съгласие със себе си и всичко съм правил много искрено и убедено“, разкрива известният оперен певец, режисьор и педагог, който има зад гърба си над сто роли в националната опера и десетки оперни постановки като режисьор. Павел Герджиков е познат на публиката и от големите оперни театри в Париж, Мадрид, Виена, Копенхаген, Неапол, Белград. Дълги години е преподавател по актьорско майсторство и оперна режисура в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. Успехите обаче не са го главозамаяли, защото се чувства здраво стъпил на земята, а славата за него е много претенциозно понятие, с което по никакъв начин не може да се идентифицира. Известността го задължава да възпира пиперливия си език и да заключва всичко в мислите си.
Първите му стъпки са свързани с българската музика. „Не виждам нищо необикновено в такова творческо поведение, защото основна задача на всеки изпълнител е да допринесе максимално, според възможностите си, за утвърждаване на собствената си култура, да намери своето собствено място в тази култура, в случая музикалната култура на България. И след това от тази позиция да прави големи крачки по посока на световната класическа и съвременна музика.“ Има щастието да попадне в обкръжението на много големи творци, които са негови учители, приятели и колеги. Общуването с Любомир Пипков, Панчо Владигеров, Марин Големинов, Константин Илиев, Добрин Петков създава този климат, без който е невъзможно един човек да изрази себе си и пълноценно да израстне в определена посока, да започне да мисли по определен начин, да започне да харесва нещо, което е достижение само на големите. В песните на Пипков се намира и най-хубавото от българската поезия. Там срещаме имената на Багряна, на Далчев, на Никола Фурнаджиев. Първата роля, която изиграва на сцената на Софийската народна опера, е тази на Георги Грозника от операта „Янините девет братя“ на Пипков. По текстове на Фурнаджиев са песните „Сватба“, „Конници“, някои хорови песни – „Тракия“. Няма българска оратория, опера, вокален цикъл, където да е написано нещо за нисък глас и той да не го е изпял.
От чуждите композитори Павел Герджиков обожава Моцарт. „За мен Моцарт е космически композитор. Излиза извън моите представи за гениален талант, той е нещо много по-голямо.“ Незабравими остават ролите му на моцартовите герои Дон Жуан от едноименната опера, Папагено от „Вълшебната флейта“, Фигаро от „Сватбата на Фигаро“, Дон Алфонсо от „Така правят всички“. По герджиковски белязани са и изпълненията му на Росини, Доницети, Стравински, Салиери, Бритън.
„Когато говорим за стил и изграждането му у изпълнителя, винаги съм бил привърженик на мисълта, че след това, което човек носи у себе си като даденост, като предразположение към известен род изкуство, най-важният фактор, за да излезе тази даденост в най-чист вид и да достигне най-директно и самобитно до хората, е огромната специална и обща култура. Те обаче не може да се формират за един ден, нито за една година. Това е една постоянна дейност и грижа в живота на всеки изпълнител и артист.“ И Павел Герджиков го доказва в продължение на 80 години, така както само голям артист го може – с натрупване на духовност, труд, но най-вече с безмерна любов към вечната българска и класическа музика.
По тази публикация работи Десислава Димитрова