Въвеждането на общественото радиоразпръскване в България първоначално е посрещнато с недоверие, било е обект на държавна забрана (със закона от 1920 година) и едва след масовото му разпространение в Европа българският Парламент приема първия Закон за радиото през 1927 година. В следващите години (до 1935 година, когато е създадено първото държавно „Радио София“) Радиото се превръща в един от най-важните механизмите на управление чрез разпространението на държавната пропаганда. Според чл.2 от закона „Радиото е монопол на държавата, която строи и експлоатира всички станции“. Законът, който е съставен само от 9 члена, на практика свидетелства за желанието на държавата да контролира обществото, отчитайки огромното влияние, което Радиото има върху аудиторията.
Радиоразпръскване и радиоприемане
Първият опит за организирано радиоразпръскване в България е свързан със заявеното желание на бившия военен министър Климент Бояджиев за ретранслация на предавания на Румънското радио през 1924 година. Неговата идея за събиране на абонаменти за ползване на радиоприемници обаче не се възприема от държавната администрация. Същата година френската фирма „Радиола“ внася първия лампов радиоприемник. През август, на събрание на електроинженерите в София, е взето решение за провеждането на „грандиозно градинско увеселение, в което за първи път ще бъде слушан по радиотелефон концерт от Айфеловата кула в Париж“, свидетелства журналистът Йосиф Хербст във вестник „АБВ“.
Началото на масовото радиоприемане също е положено през 1924 година, с инсталирането от инж. Тодор Цонев на радиоприемника „Телефункен“ в „Дома на журналистите“ („Дом на изкуствата и печата“). „В голямата зала на Дома отсега нататък ще се слушат речи, опери, концерти и прочее, изпълнявани в чужбина. Това е едно крупно начинание, което в ръцете на културтрегерите с участие на държавата ще донесе неоценими блага и ще реформира в много отношения живота“, пише списание „Илюстрована седмица“ през октомври.
Месец по-късно инж. Тодор Цонев публикува статията си „Безжичният телеграф-развой и изгледи у нас“. В нея той поставя директно въпроса за неотложните промени в Закона за пощите, телеграфите и телефоните от 1905 година, който постановява държавния монопол върху всички съобщителни средства. „Ако държавата не може да се заеме сама с подобрение на безжичните средства, то нека, както е в много по-културни от нас страни, се предостави това на частната инициатива“. Тодор Цонев развива и идеята за въвеждането на радиоразпръскването в България, което нарича „радиото за всички“. За да се осъществи тази идея са необходими предаватели в столицата и окръжните градове, както и доставка на радиоприемници, които да бъдат инсталирани и настроени за работа в домовете на хората. Той посочва и необходимостта от„информационна служба, която да събира и нарежда материалите, които ще се предават“. На практика той очертава първообраза на радиоредакцията, която не съществува до този момент в България като професионална дейност.
За развитието на радиоразпръскването в страната говори в своя лекция през 1981 година дългогодишният ръководител на техническите служби на Българското радио инж. Асен Маринов. Записът е реализиран от екип на Българското национално радио (БНР) по време на честванията за 1300-годишнина от основаването на българската държава.
През 1925 година е регистрирано дружеството „Радио Балкан“, което подава заявление за получаване на лиценз за радиоразпръскване, което Главната дирекция на пощите и телеграфите отхвърля, а дружеството е закрито. В същото време в списание “Полет“ излиза публикация, в която се прави обстоен анализ за важността и задачите на радиотехниката и радиоразпръскването: „да сближи народите от всички краища на земното кълбо и създаде братски връзки между тях“. Зад формулировката „по известни причини“ изданието скрива все още съществуващата забрана за притежаване на радиоприемници. „Първите радиоприемници бяха построени от радиолюбители с цената на редица морални и материални жертви. Малцина знаят, че преди години отговорните фактори считаха радиоприемането като шпионаж“.
Такива наблюдения за радиото като мисия и технология споделя и писателятрадиокритик Матвей Вълев в статията си „Писмо от Берлин“* през 1927 година.
„Друго средство за културно въздигане на масите е радиото. У нас то е нещо непознато, забранено. В Русия е разпространено и се разпространява в чудновати размери. Щом една селска кооперация закрепне – снабдява селото с радио; всеки учител, всяко читалище, всяка организация се стреми да построи радиоапарат. В Кавказ и в Сибир, на север и на юг, в села от по няколко колиби има радиоапарати. Те са нещо свято за селяните. Не само като новост, като апарат, но и като съветник, като носител на новини и дори като средство за забава. Ето един характерен случай. Някой си селянин, Гавраил Михалич, не вярва в радиото: грамофон било. Щял да повярва, ако апаратът каже името му. Писали в Москва. Отговорили – съгласни, определили час и ден. Събрало се младо и старо. Заговорил апаратът: новини, съвети, музика. По едно време слушат: „Гавраил Михалич, там ли си? Гавраил Михалич, ало, Гавраил Михалич – повярва ли?“ Ударил си шапката Гавраил Михалич в земята и извикал: „Сега повярвах!“. Радиото днес играе грамадна роля в културното повдигане на руското село, в бъдеще ще играе още по-голяма. Една разлика от европейското радио е, че в Русия се изпълнява желанието на Михалича: дава се път на изказани мнения, желания, нужди на милионните слушатели.“
Законът за радиото от 1927
В първата книга на проф. Веселин Димитров „История на радиото в България“ са описани събитията довели до създаването на Закона за радиото, гласуван на 6 април 1927 г. В следствие от зачестилите запитвания от фирми производители, вносители и радиолюбители на 30 март 1927 година министърът на железниците, пощите и телеграфите Кимон Георгиев внася в Народното събрание законопроект със следните мотиви:
„През последните години радиотехниката направи големи крачки в пътя на своето развитие. По радиото днес се предават вече не само телеграми, но се водят и телефонни разговори, предават се рисунки, фотографии, стенограми и др. Най-широко приложение радиотехниката доби обаче в тъй наречената радиоразпръсквателна служба. Тая служба само в продължение на няколко години стана една културна необходимост за днешните общества, защото тя допълва пресата и подпомага проникването на културата във всички страни и защото се явява като образователан фактор в развитието на душевния живот на народите. От друга страна експлоатацията на тая служба е свързана със сравнително неголеми разходи и ще носи значителни приходи на държавното съкровище. Поради това, имам честта да ви моля, господа народни представители, за одобрите и гласувате приложения тук Закон за радиото.“
Законът позволява радиоразпръскването в страната да се отдава на концесия, на частни лица–радиолюбители, които се занимават с тази модерна за времето си дейност. С Правилника към Закона се легализира и притежаването на радиоапарати. Разрешителното за притежаване на радиоприемник се издавало с позволително от министъра на пощите, телеграфите и телефоните. А радиопрограмата не само достига до всички хора – пред радиоапаратите се събират деца, родители, баби и дядовци, които слушат напрегнато всяко радиопредаване, но и преодолява неграмотността на голяма част от населението на страната. За тези часове, в които дори детските игри спират, за да слушат Радиото, разказва Стоян Бахчеванджиев през 1989 година.
Законът е обнародван в Държавен вестник, брой 29 от 10 май 1927 година. На 13 август е публикуван и Правилникът към него. През ноември на конференция във Вашингтон България се присъединява към сключената тогава Международна радиотелеграфна конвенция. В края на годината в страната са регистрирани първите 400 радиоприемника. На 24 ноември 1929 година в столичния ефир за първи път прозвучават думите „Ало, ало, Радио София!“
„Радиото е единственото познато средство, което разпръсва с мигновена бързина по всички посоки жива реч, най-добрият израз на мисълта и приятните звуци на музиката, дори и най-високите тонове. Радиото засяга цялото человечество и туря модерната наука в разположение на изкуството за общо добро. Вчера непознато, днес то влиза в обществени нрави, утре ще стане незаменима необходимост: помощник на гражданина и селянина-земеделец и висша наслада за всеки човек. Радиото сближава гражданите на една страна и заякчава добрите връзки между народите“, заявяват в учредителната си декларация членовета на „Българския радиоклуб“.
Три години след приемането на Закона за радиото, в сградата на Българското инженерно-архитектурно дружество в София е учреден съюз на радиолюбителите „Родно радио“, който на обществени начала организира радиоразпръскването у нас. През 1935 година с Наредба-закон за радиото, приета от правителството на Кимон Георгиев, се одържавяват всички дейности в областта на радиоразпръскването.
* Откъс от текст, публикуван в сборника „Матвей Вълев: Радио и общество“, съставител Андрей Ташев, Университетско издание „Св. Климент Охридски“, София, 2017; Текстът е публикуван във в. „Ведрина“, год. I, 1927, бр. 30, с. 1. Подпис: Матвей Босяка.