„До съвсем скоро изглеждаше, че Европа е преодоляла вековната си враждебна разпокъсаност и е постигнала мир — пише в своята статия „Солидарността е нещо повече“ културологът проф. Александър Кьосев — След продължителен и труден процес на обединение, продължил десетилетия, вече 27 страни имат общи законови и административни рамки, осигуряващи свободно придвижване, огромен пазар, обмен на хора и идеи, взаимна търпимост на различията.
Събитията от последните няколко години обаче — световната финансова криза, мигрантските вълни, Брекзит, пандемията, войните в Украйна и Близкия изток — неочаквано издигнаха нови стени. Събудиха се изолационистки настроения и се възродиха призраците на старите геополитически „сфери на влияние“. В момента дори в ЕС някои от страните връщат или засилват охраната на своите граници, строят огради, контролират свободния достъп, упражняват дигитален надзор. Накрая границите, оградите и стените се превърнаха във фронтове и окопи.
Това поставя единството под въпрос и идва да напомни на всички, че то е нещо повече от добро институционално устройство, изисква солидарност. А тя не се изчерпва с парламент и комисии, със стандарти, стопански съюзи, дори с военни алианси и мерки за сигурност: предполага общо съзнание за принадлежност. В самото ѝ сърце е емоционалната връзка между всички европейци, усещането за „ние“ и готовността за взаимна подкрепа. А това изисква и културен проект: съзнание за общо наследство и обща културна съдба — и в миналото, и в настоящето, и в бъдещето.“
Падането на старите стени
Берлинската стена представлява физическа и идеологическа бариера, която разделя Източен и Западен Берлин в продължение на 28 години. Издигната от правителството на Източна Германия (ГДР), която остава под съветско управление, стената не дава възможност на хората от Източна да преминават в Западна Германия. Стената се превръща в символ на разделението на Европа. През 2014 година — 25 години след разрушаването на Берлинската стена, Анета Янакиева разговаря с историка доц. Даниел Вачков, който представя в своята историческа ретроспекция процесите, довели до падането на комунистическата власт в страните от Централна и Източна Европа, които са започнали още след смъртта на Сталин.
Издигната е през август 1961 година от ГДР, за да се спре потокът от хора от Източен към Западен Берлин. „Стената на срама“, както тогава е наричана, е замислена като военно укрепление с наблюдателни кули, прожектори и бодлива тел. И тази стена, която вече не съществува, днес е метафора за неспособността на западните съюзници и СССР да разрешат берлинския въпрос и да сложат край на Втората световна война с мирно споразумение.
В Архивния фонд на Българското национално радио (БНР) е съхранен презапис от шума на машините, които на 13 август започват строителството на Берлинската стена — репортаж на американското радио РИАС, излъчващо тогава в Западен Берлин. След него звучи и песента „Нашият хубав Берлин“, излъчена по Радио ГДР на следващия ден. В текста се казва: „Провалихме плановете на милитаристите край Рейн, спряхме търговията с хора и нашият хубав Берлин ще стане по-чист.“
През октомври комисията по политически въпроси към Европейската парламентарна асамблея заседава символично в Западен Берлин. Председателят на комисията Ханс Фурлер излиза с изявление за ситуацията в Берлин, в което градът е обявен за „символ на свободна Европа“. Седмица по късно, в публичен дебат в пленарна зала, Асамблеята единодушно осъжда издигането на стената и потъпкването на свободата от страна на източногерманския режим. В същото време пропагандата на ГДР представя стената, както и цялата гранична сигурност на Федералната република като защита срещу „емиграция, проникване, шпионаж, саботаж, контрабанда, продажност и агресия от Запада“.
Двама американски президенти — Джон Кенеди през 1963 година и Роналд Рейгън през 1987 година, отправят своите думи пред стената, към жителите на разделения Берлин. Кенеди казва „Преди две хиляди години свободните хора са се наричали римляни. Днес аз съм берлинчанин“, а Рейгън се обръща към Михаил Горбачов с Думите: „Господин Горбачов, отворете тази врата! Господин Горбачов, разрушете тази стена!“
На 4 ноември 1989 година на Александерплац в Берлин се провежда най-голямата демонстрация в историята на ГДР. Светът вижда около един милион участници в демонстрациите за свободно придвижване, които се предават на живо по телевизията. На 7 ноември Министерският съвет на ГДР подава оставка, а вечерта на 9 ноември говорителят на режима изненадва журналистите, като съобщава смутено, че гражданите на ГДР вече могат да напуснат страната през който и да било граничен пункт без специално разрешение.
Неочакваното съобщение се предава незабавно от западните медии, а хиляди граждани на Източен Берлин се струпват на граничните пунктове. Блокирани от наплива на хора и без ясни инструкции, граничарите вдигат бариерите. Разделените германски семейства и приятели най-накрая се събират след 28 години на принудителна раздяла. Само за час, през първия отворен пункт Валтерсдорфер, в Западен Берлин преминават приблизително 20 хиляди души.
Падането на Берлинската стена през нощта на 9 ноември 1989 година обединява не само Източна и Западна Германия. В следващите две години се разпада властта и на останалите комунистически режими в Европа, сред които е и България. Последвалите политически промени създават условия за присъединяване и на други държави към обединения Европейски съюз (през 1995, 2004, 2007 и 2013 година).