„Военната интервенция“ на държавите от Варшавския договор в Чехословакия – операция „Дунав“, за ликвидиране на Пражката пролет, е извършена през нощта на 20 срещу 21 август 1968 година. В късния следобед и вечерта на августовския вторник стотици хиляди войници от петте държави на Варшавския договор са приведени в бойна готовност. Хиляди военни автомобили, бронирани машини и танкове се събират по границите на Чехословакия. На летищата са разположени самолети, готови да излетят в посока Прага, Братислава, Кошице, Бърно. Около 23:00 часа ударни и разузнавателни групи пресичат граничната линия, последвани от войски и техника. Започва операция „Дунав“, най-мащабната военна акция в Европа след Втората световна война.
Окупацията
Чешкото държавно радио излъчва обръщение на правителството към жителите на страната, в което то обявява извънредно положение и съобщава за навлизането на „съюзническите войски“ в страната и поставя своите искания към окупаторите (на чешки):
„Уважаеми слушатели, предаваме правителствено изявление до целия народ на Чехословакия. Днес Чехословакия беше окупирана от войските на петте държави от Варшавския договор, против волята на нейното правителство, Народното събрание, ръководството на Комунистическата партия на Чехословакия и нейния народ. За първи път в историята на международното комунистическо движение се извършва акт на агресия срещу държава, управлявана от комунистическата партия, от страна на съюзническите армии на социалистическите страни. Дори при тези обстоятелства чехословашкото правителство и конституционните органи на страната, както и партийното ръководство, продължават да изпълняват конституционната си функция в желанието си да осигурят нормалния живот на страната ни. Обръщаме се към вас, чехи, словаци, граждани, национални малцинства, всички жители на Чехословашката република с този призив:
1. Изискваме незабавното изтегляне на войските на държавите от Варшавския договор, неговото спазване и пълно зачитане на държавния суверенитет на Чехословакия.
2. Настояваме правителствата на Съветския съюз, Германската демократична република, Полската народна република, Унгарската народна република и Народна република България да издадат заповед за спиране на въоръжените действия, по време на които се пролива кръв и се унищожават материални и културни ценности на страната ни.
3. Незабавно да се създадат нормални условия за продължаване на дейността на чехословашките конституционни и политически органи, да се отмени интернирането на отделни техни членове, за да могат да възобновят своята дейност.“
Пред сградата на радио „Прага“ се води ожесточена битка, а барикадиралите се журналисти предават непрекъснато съобщението за незаконното нахлуване на войските на Варшавския договор. Те отново и отново призовават хората към спокойствие и напомнят „да не се оказва съпротива“:
„Другари, вече се стреля в двора на Чехословашкото радио. Мисля, че скоро ще прозвучат последните думи на нашето излъчване. Скъпи другари, ако още ме чувате, от името на работниците в националното радио Ви призовавам: не предприемайте нищо, което ще доведе до излишно кръвопролитие, изчакайте указанията на нашите власти…“
Скоро след тези думи съветските войски нахлуват и превземат сградата на радиото, като напълно унищожават радиооборудването ѝ.
Окупацията на Чехословакия от войските на Варшавския договор (без Румъния) е насочена срущу опитите за реформи в страната, известни като Пражка пролет. Заплахата, която Съюзът на съветските социалистически републики (СССР) чувства срещу позицията си на велика сила в Централна Европа, се подхранва от страха за потенциалния демонтаж на комунистическата система в Чехословакия и води до решението за промяна на политиката на ненамеса за налагане на принуда чрез преки военни действия.
Когато социализмът победи
„Когато у нас победи социализмът, в цялото общество и в писателската общност се появи една вълна на наивен ентусиазъм – красив, но некритичен ентусиазъм. Окупацията обаче ни наложи да се занимаем с настоящето.“
Думите на представителя на съюза на чехословашките писатели Петер Пуйман са част от приветственото му слово към делегатите на първия конгрес на Съюза на българските писатели (СБП), проведен на 21 май 1968 година. В своето обръщение Пуйман запознава българските си колеги със събитията в Чехословакия, последвали избирането на реформатора Александър Дубчек за първи секретар на Комунистическата партия в страната.
След избирането на Александър Дубчек следват обещания за осъществяването на обявената през 1967 година икономическа реформа, която предвижда въвеждането на пазарни механизми в плановата икономика. Журналисти, студенти и писатели призовават за премахване на наложената от предиходното управление цензура. Започват протестни демонстрации в подкрепа на реформите, съпътствани от свободни дискусии, създават се независими обществени клубове и нови печатни издания.
През март в Дрезден е проведено съвещание на партийните и държавни ръководители на страните от съветския блок, на което Александър Дубчек защитава необходимостта от „изправяне на грешките“ пред разтревожените от обществената активност и свободата на печата в Чехословакия партийни секретари на страните от Вършавския договор. Те смятат, че компартията губи „ръководната си роля“ в Чехословакия и същевременно подценява опасността от развиващите се процеси, които засягат всички социалистически страни.
На пленум на Политбюро на ЦК на БКП Станко Тодоров информира висшия колективен орган на партията за срещата в Дрезден. Първият секретар на БКП Тодор Живков заявява, че от чехословашкото комунистическо ръководство са изгонени всички просъветски членове, а на специалната среща с Леонид Брежнев е заявил категорично, че „трябва да бъдем готови да действаме с нашите армии“. След тази среща официалната българска версия срещу правителството на Александър Дубчек е, че той е „ревизионист, а в страната настъпва контрареволюция и социализмът е под заплаха“.
Срещу позицията на България е изпратено „отворено писмо“ на чешките българисти. То е адресирано до редакцията на вестник „Литературен фронт“. В него най-известните преводачи на българска литература в Чехословакия изразяват своето безпокойство и обида от тенденциозната информация в българските медии, която поддържат дори известни писатели и научни работници.
В началото на април е публикувана програмата на чехословашката компартия за построяването на „социализъм с човешко лице“. В нея са заложени свободата на: словото и печата, на придвижване, на дебат и на сдружаване, осъществяването на парламентарен контрол върху репресивните държавни органи, независимост на съда, федерализация на Чехословакия, както и възможността за многопартийни избори. Визираните реформи на политическата система трябва да бъдат осъществени в предстоящите десет години.
От дистанцията на времето
В България разговорът за „чешките събития“ започва след демократичните промени. В интервю за Българското национално радио (БНР) през 1991 година писателят Радой Ралин обобщава: „Танковете опровергаха възможността да съществува социализъм с човешко лице.“
През 1997 година, когато излиза книгата на Тодор Живков „Мемоари”, отговорността за окупирането на приятелска Чехословакия той прехвърля на тогавашното ръководство на СССР:
„Участието на страните членки на Варшавския договор в окупацията на Чехословакия беше предварително съгласувано в Москва. Инициативата за тази окупация беше на съветското ръководство. Брежнев беше категоричен, че в Чехословакия е подготвен контрареволюционен заговор. Това беше единствената информация. Първите ръководители от социалистическите страни, в това число и аз, стояхме в Москва около една седмица за обсъждане на обстановката.”
Неговите думи опровергава началникът на Генералния щаб на Българската народна армия (по това време) ген. Атанас Семерджиев:
„Нашите части, определени да участват в акцията (XII и XXII мотострелкови полк), още през юли се намираха на територията на Съветския съюз, където бяха поставени в оперативно подчинение на създадения специален щаб. По силата на този факт – националното ни командване – бяхме освободени от отговорност за планирането, организацията и ръководството на предстоящите действия. По-голямата част от населението на Чехословакия възприе тези действия не като „братска помощ”, оказана му, за да се „справи с контрареволюцията“ и да „защити социализма”, а като унижаваща достойнството му окупация. То се опитваше с автобуси, трамвайни коли, самосвали и други средства да прегради пътя на танковете и бронетранспортьорите. Замерваше ги с камъни, тухли, бутилки със запалителна смес, железа и други предмети. Така посрещна и нашите части. Решението за въвеждането на войските ни на територията на Чехословакия беше взето на най-високо политическо равнище (войските бяха само изпълнители), но това съвсем не оправдава нас – висшите военни ръководители от съюзните страни, един от които съм и аз.”
В Постановление №39 на Министерския съвет на НРБ за участие на български войски във военната интервенция на Варшавския договор в Чехословакия, публикувано на 20 август 1968 година, е записано:
„Отзовавайки се на молбата, отправена от партийни и държавни деятели на ЧССР към СССР и другите съюзни държави за оказване военна помощ на чехословашкия народ за ликвидиране на заплахата за съществуващия в Чехословакия социалистически строй, създадена от контрареволюционните сили в страната, встъпили в сговор с враждебни на социализма външни сили и изхождайки от съществуващите договорни задължения, Министерски съвет постанови:
НРБ да участва с въоръжени сили съвместно със Съветския съюз и другите страни от Варшавския договор в оказване на помощ на чехословашкия народ в борбата му срещу контрареволюцията. Изпълнението на постановлението се възлага на министъра на народната отбрана.”
В условията на окупация, протести срещу войските на Варшавския договор и неизвестност за управлението на страната, една радиостанция продължава да предава още няколко дни след превземането на Прага. В България писателят Марко Ганчев слуша заедно с баща си радиостанцията в Банска Бистрица:
До края на 1968 година част от войските на Варшавския договор се изтеглят от Чехословакия, а ръководството на страната е принудено да подпише т.нар. „Московски протокол“, който е приет от ЦК на Комунистическата партия на Чехословакия на 31 август. Той изцяло отхвърля реформаторската идеология на Пражката пролет и приема „братската помощ на СССР“, за да върви страната по пътя на бъдещата нормализация. Освен Декларацията за подчинение, кадровите промени в ръководството на страната и съгласието с престоя на окупационните войски протоколът: ограничава свободните медии, укрепва икономическата зависимост на стараната от СССР, определя наказания за виновните и вечно приятелство със Съветския съюз.
В отговор на тези събития 60 хиляди студенти от чешките висши училища провеждат седяща стачка в подкрепа на „Програма за действие“ на Александър Дубчек. Профсъюзите подготвят масова национална стачка, която е отменена (по настояване на Дубчек), за да бъде избегната нова съветска военна намеса.
На 16 януари 1969 година на Вацлавския площад се самозапалва студентът Ян Палах. Неговото погребение превръща самоубийствения акт на протест срещу окупацията в най-голямата чехословашка антисъветска демонстрация. На 25 февруари на същото място се самозапалва и 18-годишният студент Ян Зайц. На Ян Палах Валери Петров посвещава стихотворението „Ян Палах не е между живите вече…“, което прочита за слушателите на БНР през 1997 година:
С решение на парламента през 1990 година България е последната страна, която се извинява за участието си в потушаването на Пражката пролет.