Николай Хайтов: Прекрасното в живота е навсякъде, зависи от очите на човека

Дървото корена си не мени

„Питаш ме как се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една година вече съм в този град, всеки ден — кажи-речи — сядам на тази пейка и досега никой не ме е попитал как се викам. Ама ни-кой! Ти си първият и затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение — дай си боже — никога да не дохождаш! Да съм гладен и жаден — не! Ако ме гледаш отвънка — всичко ми е пълно и равно. Дъщеря ми — женена, живее си в село, детето й — здраво, мъжът й — председател, синът ми е в министерството, дето се вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му — докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми — ядене, креватът ми — креват, сам в стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад, отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа… Кажа ли — изнамират ме за луд.“

Експресивна, противоречива и запомняща се личност, Николай Хайтов влиза в нашата литература като че ли случайно.

Роден е в пловдивското село Яворово. След завършване на прогимназия работи в Пловдив като камериер, келнер, общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Пловдивско. Завършва гимназия като частен ученик в Асеновград (1938) и Лесотехническия факултет в Софийския университет (1943). От 1946-а постъпва на работа в родопските гори. От 1951 г. е инженер лесовъд в спопанство „Боровец“, Самоковско.

Уволнен е дисциплинарно от Министерството на горите, без право да работи по специалността си заради незаконни доходи, според публикация във в. „Работническо дело“. По-късно присъдата е отменена, но две години е безработен. Именно тогава, принуден да търси препитание, започва да пише очерци. Литературният му талант е забелязан поради житейските превратности, благодарение на които Хайтов се превръща в един от най-популярните съвременни писатели, автор на разнообразни по жанр и тематика художествени и публицистични творби.

Първият му очерк е публикуван през 1954 г. в списание „Септември“, следват очерци за в. „Работническо дело“, „Кооперативно село“ и др., които издава в първата си книга „Съперници“ през 1957 г. Работи като редактор във в. „Народна култура“. През 1965 г. става главен редактор на сп. „Родопи“. От 1966 до 1968 г. е секретар на Съюза на българските писатели, а от 1993 до 1999 г. - негов председател.

През 1976 г. печели първа награда на световния конкурс за къс разказ в Арнсберг, Германия. Носител е на Димитровска награда за проза, на литературната награда „Йордан Йовков“ и на Вазовата награда за литература. Носител на ордена „Стара планина“ (2000). Избран е за академик на БАН през 1997 г.

В творческата му равносметка влизат сборникът „Диви разкази“ – издаден в 32 страни по света, пиесите „Пътеки“, „Лодка в гората и „Кучета“, които дълго не слизат от театралните сцени. Сред най-известните му книги са „Шумки от габър“, „Бодливата роза“, „Хайдути“, „Гробът на Левски“, „Дневници"... За половин век перото на Хайтов ражда над 60 книги – проза, публицистика, есеистика, пътеписи, пиеси, документални изследвания, краеведски анализи и много други.

Филмите „Козият рог“ и „Капитан Петко войвода“ по негов сценарий отдавна са със статут „култови“, макар критиката първоначално да ги приема на нож, защото не влизат в утвърдените тогава стандарти – в тях няма партийни секретари, трудови герои и стахановци. По негов сценарий са и филмите „Мъжки времена“, „Краят на песента“, „Дърво без корен“, „Орисия“, телевизионният сериал „Семейство Калинкови“.

Един от тези моменти, които разказват за изгубената връзка между родното и роднините, живият живот и новият (градски) такъв е разказът „Дърво без корен“, в който Хайтов се обръща сякаш към всички градски хора:

„Само една бележчица ще му напиша: Кирчо, заминавам си в село. Дърветата, Кирчо, се пресаждат и пренасят, докато са млади. Ти ме доведе в града, насади ме, дето се вика, на стари години, ала коренче си нямам, сине! Корена ми е в село, та отивам да си го намеря, инак ще завехна, ще изсъхна и ще влезна в гроба с отворени очи. Прощавай, сине, и не ме търси! Аз ще цепя за Широка лъка, а ти… ти карай за Багдад!

Баща ти: Гатю“