На 13 септември 1959 година той получава онази щастлива телеграма, която се оказва решаваща за световната му кариера. Точно на рождения си ден 30-годишният оперен певец е поканен да дебютира в Миланската Ла Скала – най-високия връх на оперното изкуство. „Всеки човек в живота си има пет щастливи минути, достатъчно е само да ги вземе. Те са само един трамплин, който да го блъсне нагоре и да започне голямото Нещо. Аз сигурно съм имал няколко „пет минути“ в своя живот“ – спомня си Николай Гяуров през 1983 г., вече с 24 творчески сезона в Скалата и със сериозно изградено и високо ценено име сред световните оперни среди.

Николай Гяуров (13 септември 1929 – 2 юни 2004) е роден във Велинград. И макар че талантът му бързо и безусловно го изстрелва на най-големите оперни сцени в света, той винаги говори за българската публика и родината с особен тип вълнение. Никога не пропуска случай, когато е в България, да посети родната си къща. „Радостта наистина е огромна, чувствам се обновен, като идвам тука – казва Гяуров. – Този въздух, дърветата, спомените… И изглежда някаква магия има в родното място и не случайно казват лекарите, че и безнадеждни случаи на болни, след като всички медицински проби не смогват, успяват да получат подобрение само в родния климат, в родното място“. Първият му учител по музика е Ангел Герин, човека на когото Гяуров винаги остава признателен. След това учи оперно пеене в Консерваторията в класа на Христо Бръмбаров. Завършва през 1955 година и оттогава започва триумфалният му успех. Печели златен медал на световния младежки фестивал във Варшава и два месеца по-късно в Париж получава извънредна награда на световния конкурс за оперни певци. На същия този конкурс тенорът Димитър Узунов е отличен с голямата награда.

За първи път Гяуров пее пред българска публика на сцената на Софийската опера в ролята на Базилио от „Севилският бръснар“ на Джоакино Росини. Предлагаме Ви да чуете този автентичен запис, който се съхранява в архивите на Българско национално радио:

Следват забележителни успехи в Миланската Ла Скала, Парижката Гранд опера, Лондонската Ковън Гардън, Виенската Щатсопера, Нюйоркската Метрополитън опера, Московския Болшой театър, Кралския театър в Мадрид, най-големите оперните сцени в Берлин, Прага, Токио и много други. „Не съм пял на малките и неинтересни сцени – споделя оперният певец, който изпълнява множество класически роли, сред които: Филип Втори в „Дон Карлос“ от Верди, Мефистофел във „Фауст“ от Гуно (Николай Гяуров е смятан за специалист на Мефистофел), Борис Годунов в едноименната опера на Мусоргски, Дон Кихот в операта на Масне, Дон Жуан в Моцартовата опера, Гремин в „Евгений Онегин“ на Чайковски… – Нямаше тази естественост на развитието, както обикновено се препоръчва на един артист, т.е. да започне от малките роли, за да мине така последователно към големите театри. При мен стана точно обратното“. За свой най-голям успях Гяуров смята Скалата, защото, както казва самият той, там за неуспех не държат и два дена.

„Във всяка роля аз съм търсил да извая образа максимално – казва Гяуров. – Смятам, че всеки човек и всеки артист си има възможности, като един ластик, който се опъва до едно положение и повече не може. И е опасно, когато си въобразява, че може да опъва още и още. Аз винаги съм бил на максимално опъване, защото се е искало това от мене, защото самият аз съм се стремял към него. Моят път се е придружавал от една невероятна амбиция да постигна максималното за себе си.“ Славата идва като едно логично последствие на труда в желание за самоусъвършенстване. В кариерата на Гяуров тя никога не е била самоцел, но неизбежно го следва още от самото начало на творческия му път. Един глас, който оставя ярка диря в световната история на оперното изкуство. Един бас, превърнал се в абсолютен авторитет сред своите съвременници – колеги, режисьори и диригенти. Николай Гяуров, за когото оперната критика в света винаги е писала в превъзходна степен.