europeana.eu
От ляво надясно: Ангел Каралийчев, Никола Ракитин и Георги Константинов. Плевен, 1932 г.

„Душата ми е на дете душа,
прозрачна като летни небеса.

тя вярва и в мечти, и в чудеса.”

Това е цялата житейска и поетична философия на един рядко честен и чувствителен поет – неговата почти невероятна за жестокото време, в което живее, човешка искреност и доверчивост, безпределната му гражданска честност, светлата му и непорочна вяра в доброто.

Никола Василев Панчев с псевдоним Никола Ракитин е роден на 6 юни 1885 г. в село Лъжане (дн. Трудовец), Ботевградско. Ученик в Ботевград, Никола е буйно и палаво момче. Като поотраства, захвърля учебниците, зарязва училището и по цял ден броди на воля из вековните гори и стръмните старопланински канари. За да го спре от лудориите баща му, фелдшерът Васил Панчев, го заключва в една стая, дава му „Записки по българските въстания” със заръката да прочете няколко глави и вечерта да му ги разкаже. Удивителна промяна става оттогава с момчето – то сякаш пораства за дни. Започва да чете със страст български и руски класици – Иван Вазов, Александър Пушкин, Михаил Лермонтов  и др. И тази страст не го напуска никога.

Завършва Първа мъжка гимназия в София и записва славянска филология. Когато през 1907 г. княз Фердинанд затваря Университета, Никола заминава за Швейцария, където посещава лекции по литература, но след една година се връща, за да завърши у нас.
През 1908 г. става учител в Плевен. Тук създава семейство, раждат се трите му дъщери и остава до края на живота си. Учителства повече от 20 години в мъжката гимназия и в Лозаро-винарското училище. Учениците му го обожават, а той ги дарява с незабравимо слово. За 25-годишния му творчески юбилей, когато е сърдечно честван, неговият бивш ученик, а после и дългогодишен приятел Илия Бешков му посвещава карикатура и стихотворение.
Прочутото Ракитиново домашно вино събира в гостоприемния му дом приятели интелектуалци – проф. Александър Балабановпроф. Асен Златаров, Людмил Стоянов, Мария Грубешлиева, Дора Габе, Стилиян Чилингиров, Николай Лилиев, Калина Малина, Ангел Каралийчев, Константин Петканов, Антон Страшимиров, Елин Пелин и други. Затворен в своя малък идиличен свят, далеч от групи, разпри, властови борби, Никола Ракитин се радва на безметежно съществуване, уви не за дълго.

За пръв път печата стихове през 1906 г. в списание „Демократически преглед”. Избира си псевдоним, който го свързва с любимите му места от детството. Край родното му село лъкатуши малката рекичка Черниш, чиито брегове са обрасли с ракита. Първо смята да се нарече Чернишев, но после предпочита Ракитин. Под този псевдоним излиза три години по-късно, първата му стихосбирка – „Под цъфналите вишни” (1909). Междувременно Ракитин сътрудничи на всички големи периодични издания. Близо двайсетте му стихотворни сборници като „Животът може би е сън” (1911), „Златни нишки” (1922), „Жената и морето” (1923), „Лес” (1924), „Слънчеви люлки” (1926), „Дунавски сонети” (1930) до „Капят листата” (1933) – му донасят популярност и много човешка обич.

След Вазов Ракитин е поетът, който най-много възпява красотата на българската природа. Единствено в нея той намира успокоение и сила, тя го крепи в трудности и колебания, в житейски несгоди и душевни терзания. Той се слива с могъщия ѝ дух и неразгадаемите ѝ тайни. Природата у Ракитин е пресътворена в небесна синева, слънчеви лъчи, дъх на поляни и окосено сено, разлюлени златни ниви, прохладни лесове, горди планински върхове, реки, шепнещи вечните тайни на земята, безкрайно във вечността си море… Поезията му е в съзвучие с неговата душа, здрава, волна, напоена с дъха на родната земя. Така, както е в стихотворението „Простор”, изпълнено от актьора Спас Джонев през 1959 година:

Тази хармония бива смутена. Ракитин е мобилизиран и участва като нестроеви войник в Първата световна война. За „пасторалния” тип човек няма нищо по-непоносимо от насилието. То променя индивида и неговите възгледи. Ракитин започва да мисли социално. В тихите му  песни пулсират протестни тонове, съзерцанието постепенно се превръща в съпричастие, то от своя страна събужда гняв, а от гнева до призива за борба има само една стъпка. Макар и колебливо, Ракитин я прави. И отново спира. От стихосбирката „Размирни години” (1919), която нареждаме сред образците на антивоенната ни лирика – до „Преди да съмне” (1920) е извървян трудния път на социално-политическото съзряване.

Интересът му към социалните борби се оказва краткотраен. Изолиран от революционните литературни среди, Ракитин създава стихосбирки, посветени на родното село, на Мургаш, на морето, на Дунавската равнина. За поета отношението към природата е мерило за патриотизъм и той иска да разкрие изпълненото си с възторг и благоговение пред живота сърце. Всички да изпитат неговата радост, да им вдъхне своята любов към земята и слънцето, своята вяра в доброто. От дълбините на душата си той изповядва едно чистосърдечно откровение: „Сред толкова горести в света аз имах желание да внеса със стиховете си малко ведрина и радост.” Поезията на Ракитин прониква във вътрешния мир на човека, разкрива неговите празници и делници – сватба, кръщене, хоро и седянка, сенокос и жътва, любов и разлъка, раждане и погребение… Знахарки и магьосници, орачи и овчари, иманяри и дървари, катунари и гуслари, учители и деца, къщи и дворове, радост и мъка, хора и животни – това е светът, богат и разнообразен, одушевен и неодушевен, който населява стиховете на Ракитин.
И всичко това той рисува в лирически слова топло и непринудено, просто и непретенциозно, с вдъхновената ръка на художника, долавящ всяка багра и нюанс. „Той пишеше леко, както птичката божия пее, той така си пишеше стиховете … и се раздаваше, обичаше христосовски хората”, казва дъщеря му Светла Рактитина в разговор за Националното радио от 1994 година:

Когато в Търново се създава Съюз на писателите, Ракитин е първи негов председател. Той е автор на Марша на читалищните дейци, автор и на първия Правилник на обществените музеи у нас.
В периода 1933 – 1934 г. Никола Ракитин е директор на Военноисторическите музеи в Плевен, които тогава са под опеката на Министерството на просветата. Заема мястото на покойния Стоян Заимов. По неясно стечение на обстоятелствата обаче музеите преминават под закрилата на Министерството на войната и се появяват апетити към директорското място от някои военни. Последва внезапно уволнение. Поетът остава задълго без работа и заплата. Пише писма, оплаквания до Министерството, търси приятели за помощ, затъва в дългове. Междувременно срещу него се скалъпва обвинение. Ракитин е несправедливо обвинен в злоупотреба с държавни средства. Неговата чиста, честна душа не може да понесе такава клевета. Съсипан от коварството на хората и бездушието на чиновниците, опозорен и огорчен, поетът двукратно посяга на живота си, но е спасен от семейството. Идва и най-мерзкото обвинение. При посещение на румънското аташе в музеите, където има гробове на румънски войници била отпусната известна сума за довършване на паметник, която уж Ракитин получил, но не отчел, а всъщност той е представил документ за изразходването ѝ. По същото време от музея изчезва военна карта, която уж имала важно стратегическо значение. Заговорниците пускат донос, че Ракитин я е продал на румънците и „предателството му е щедро заплатено”, тоест е извършен шпионаж. Получава призовка да се яви в Софийския военен съд. „В съд аз няма да отида!”, заявява Ракитин.

На 2 май се прощава с жена си, целува за сбогом дъщерите си и хваща влака за София. Влакът минава Своге, поетът поглежда невиждащо наоколо и изрича: „Отивам да спя!” При навлизането в третия тунел до гара Реброво, той скача от влака. Годината е 1934-та.

„Кой зъл дух можа да измисли това идиотско обвинение! Трябва наистина да си загубил всяко чувство за истина и отговорност, за да можеш така глупашки или така ехидно да хвърлиш срещу един Ракитин такива тежки обвинения!”, възкликва проф. Асен Златаров. Може би е бил прав и писателят Георги Стаматов, когато на погребението на поета в църквата „Света София” с познатата си саркастична усмивка е промълвил, гледайки „забинтената глава на Ракитин и лицето, върху което смъртта бе отпечатала скръб и почуда”: „Хм, хм… Ракитин… поет! Такива чисти хора не бива да живеят! Светът е за подлеците!”
Тогава Никола Ракитин вече е изпял предсмъртните си стихове:
„Коварство с подлост ме сразиха…
О, Господи, с душа свободна

при тебе ида горд и чист.”

По тази публикация работи Десислава Димитрова