„Не искам да бъда разбран погрешно: не всички триста и 60 хиляди жители на Хирошима, не всички 72 милиона японци бяха мирни рибари — пише френският журналист Морис Понс в предговора към книгата на Едита Морис „Цветята на Хирошима“ — Всеки народ е отговорен за своята история — все едно дали изпитва гордост или срам от нея. Сляпо подчинен на един император — божество, чиято воля никога не пожела да пренебрегне, японецът нападна Китай, бомбардира Тянцзин и университета в Нанкин; той напусна Обществото на народите и подписа в Берлин един провокационен военен съюз с Хитлер. Известно е с каква ярост японската армия нападна американската флота, хвърлила котва в Пърл Харбър, с каква диващина бяха завладени Манила и Филипините. Но японският народ бе изведнъж опростен чрез чудовищното изкупление, което понесе, и нищо — нито историята, нито справедливостта — не може да попречи на народите да издигат глас: „Никога вече Хирошима!“
Единствената американска жертва — съвестта на цял народ
6 август 1945 година — докато светът вече ликува от победата над „злото, което умира от Берлин до Токио“, един двайсет и пет годишен пилот, Клод Итърли, лети над Япония с разузнавателен самолет. Следва го бомбардировач, който носи бомба от нов тип — дълга три метра и тежка четири тона, кръстена от американската армия Little boy — „Малчуганът“. Оцелелите в Хирошима ще нарекат по-късно тази бомба „пикадон“ — светлина и шум.
В 8:15 ч. Итърли се намира точно над Хирошима. Той дава на бомбардировача заповед да хвърли Little boy. В 8:16 ч. Хирошима е заличена от лицето на земята.
В Архивния фонд на Българското национално радио (БНР) е запазен гласът на Пол Тибет, пилотът на бомбардировача, пуснал атомната бамба над Хирошима (на английски):
„Тогава бомбата излетя от самолета. Поехме управлението ръчно след като направихме изключително стръмен завой, за да се опитаме да се отдалечим максимално от експлозията, след като усетихме… експлозията удари самолета, тоест вълните от експлозията ни разтърсиха. Знаехме, че бомбата е експлодирала. Всичко беше успешно. Затова се обърнахме, за да оледаме. Гледката, която се разкри пред очите ни, беше доста над очакванията ни, защото видяхме този облак от врящ прах и отломки, тази огромна гъба, пораснала под нас… Под нея се криеха руините на Хирошима.“
В своето обръщение към американския народ, на 6 август 1945 година, президентът Хари Труман отправя и ултиматум към японското правителство и предупреждава за следващи бомбардировки (на английски):
„Скъпи съграждани, американци. Британското, китайското и американското правителства предупредиха японския народ за това, което го очаква. Първата атомна бомба в света беше хвърлена върху военна база в Хирошима. Ако Япония не се предаде, ще трябва да използваме още бомби срещу други цели на военната ѝ индустрия и за съжаление хиляди цивилни ще загубят живота си. Предупреждавам цивилните граждани да напуснат незабавно индустриалните градове, за да се спасят от унищожение.“
Като награда за своите заслуги Клод Итърли получава „Distinguished Flying Cross“ — едно от най-високите отличия в американската въздушна армия. Едва по-късно той осъзнава катаклизма, който е предизвикал. Заболява от тежко умствено разстройство, а след това се лекува в болницата на ветераните от войната в Уако, щата Тексас. Така в победоносната битка при Хирошима Америка даде една жертва.
„В продължение на петнайсет години — казва преди известно време Итърли — споменът за Хирошима не ме оставяше да спя“. Той — Клод Итърли е олицетворение на американската съвест.
Атомната чума и хибакуша
„… около мен е пълно с хора, които тичат, тичат… — разказва пред Едита Морис „хубавата малка японка Юка“ — Те ме преследват с почернелите си лица, с разкъсаните си меса… Момичето с обгорялото лице, мъжът, който носи жена си на гръб… Учениците, коленичили в кръг — всички мъртви. Ето и кучето, чиито лапи са се залепили в разтопения асфалт. Това ще се случи и с нас, ако не тичаме бързо. Ще се опечем живи… Далеч пред себе си виждам брега на реката и някакви неясни сенки, които скачат във водата. Като горящи факли, жени с пламнали коси се хвърлят от брега…“
20 хиляди души, според Юка, почиват на дъното на реката. Юка и нейната сестра Охатцу продължават и днес да оставят цветя върху повърхността на водата. Те завързват с връвчици за брега своите букети на същото място, където се е удавила тяхната майка. Реката е единственият гроб в Хирошима, върху който могат да се поставят цветя. За хората, които живеят в Хирошима атомната война продължава — научава Едита Морис — 15 години след взрива тя е създала там нов вид човешки същества — радиоактивни хора. Това са оцелелите в Хирошима, „преживелите“ (хибакуша).
Думите на директора на проекта „Манхатън“ Робърт Опенхаймер разкриват неговото дълбоко разкаяние (на английски):
„Знаем, че светът вече няма да е същият. Малко хора плакаха. Повечето мълчаха. Спомних си стиха от индуисткото писание „Бхагавад Гита“: „Сега аз се превърнах в смъртта. Разрушителят на светове.“ Предполагам, че всички сме мислили за това, по един или друг начин.“
„В Хирошима, 30 дни след като първата атомна бомба разруши града и разтърси света — пише Уилфред Бърчет, кореспондент на „Дейли експрес“ — все още умират хора, загадъчно и ужасно — хора, които не са били ранени в катаклизма от неизвестното нещо, което мога само да определя като атомна чума. Хирошима не прилича на бомбардиран град. Като че ли някакъв чудовищен валяк я е прегазил и я е сринал без остатък, като че ли някаква тайнствена стихия е преминала над нея и я е заличила от лицето на земята. Пиша тези редове колкото мога по-спокойно, с надежда, че те ще послужат като предупреждение към света.
От момента, в който това опустошение връхлетя над Хирошима, хората, останали живи, мразят белия човек. Това е омраза, чиято сила е почти толкова страшна, колкото самата бомба. Установените жертви възлизат на 53 хиляди. Други 30 хиляди са изчезнали, което сигурно значи мъртви. 100 души бяха умрели от последствията, 13 хиляди сериозно ранени при експлозията. Те умират по 100 на ден. И вероятно всички ще умрат.
Жертвите може би нямаше да бъдат толкова, ако не беше станала трагична грешка. Властите помислили, че това е просто поредното нападение на „летящите крепости“. След като самолетът изчезнал бил даден отбой и населението на Хирошима излязло от скривалищата. Около минута по-късно бомбата достигнала височината, на която била заредена да избухне — в момента, когато всички в Хирошима са били на улицата.“
Години по-късно немският журналист Роберт Юнг разкрива, че още от 1945 година окупационните войски установяват в Япония най-строга цензура. Всеки намек за атомната бомба се е преследвал не само във вестниците, в радиото, в книгите, но дори — и преди всичко — в научните издания. През октомври и ноември 1945 година специални отряди от американската армия конфискуват анатомическите препарати, които някои японски учени успяват да направят с фрагменти от телесни тъкани на атомните жертви. Всеки, който чрез своите търсения и анализи „нанася вреда на окупационните сили“, се наказва от военен съд.
Цутому Ямагучи е единственият японец, официално признат от правителство за оцелял и в двете атомни бомбардировки и в Хирошима, и в Нагасаки. 29 годишният инженер на „Митсубиши Хеви Индъстрийс“ тъкмо напуска Хирошима, когато на път за гарата разбира, че е забравил билета си и се връща, за да си го вземе. В това време вижда „двата малки парашута“, с които е спусната бомбата… след това прилив на ослепителна светлина, звук, вятър и топлина, които го повалят на земята. Ямагучи е на 3 километра от взрива над Хирошима, но тъпанчетата му се пукат, временно ослепява от силната светлина и получава множеството изгаряния върху горната част на тялото си. След втория взрив, в Нагасаки, Ямагучи заявява — „Помислих, че ядрения облак ме последва от Хирошима.“