Нейчо Попов поднася поздравления от името на Сатирата по повод 25-годишнината на Музикалния театър, запис 1973 година, Златен фонд на БНР:

„Смехът идва от смешното, следователно той пречиства и облагородява… Когато „правя смях“, аз имам съзнанието, че помагам на по-доброто срещу по-лошото в живота“ – изповядва творецът.

Роден в Бургас, Нейчо Попов (13 юли 1924 – 20 март 1974) завършва актьорско майсторство в Държавното висше театрално училище при Кръстьо Мирски през 1953 година. Професионалната му кариера започва в Държавния музикален театър, след което специализира режисура в „Дойче театър“, Германия (1963 – 1965). На 32 години Попов става един от създателите на Държавния сатиричен театър заедно със Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Енчо Багаров, Саркис Мухибян. Актьорът отдава сърцето си на различните качества на смеха, на различните варианти на сатирата, на неограничените възможности на комедията.

Георги Парцалев разказва за дружбата им с Нейчо Попов, запис 1989 година, Златен фонд на БНР:

Трудна за дефиниране е творческата му „религия“ – актьорска или режисьорска е тя. Като актьор Нейчо Попов мисли някак повече за другите. Не обича „соловите партии“. Мисли за духа на зрелището, чийто участник е. На своите Баян, Рафаеле, Шчукчин и Мечников, Ернесто Рома, Хаджи Смион, Авихол… Попов не разкрива  дословно съдбата. Не разказва смеха им. Не оголва докрай мотивите  им пред зрителите. Те могат да бъдат дръзки шегобийци, но могат да бъдат и унили шутове. Дали ги пресъздава горди или безгръбначни – зависи от партньорите им, но и от обстоятелствата.

Като режисьор Нейчо Попов продължава да гледа спектакъла преди всичко като актьорско присъствие. Убеден е, че „творбата на автора продължава да живее, докато има печатарско мастило, актьорите продължават да съществуват в пиесата, докато тя се играе, а режисьорът престава да съществува за зрителя след първото представление“. Опитът го е научил, че „театър става само с живата, органическа актьорска игра, неподтискана от режисьорската умозрителност“. Увлича се от различни стилови и жанрови посоки. Не се бои да посегне както към класиката, така и към съвременността. С постановките си „Големанов“ на Ст. Л. Костов, „Римска баня“ на Станислав Стратиев, „Женитба“ на Николай Гогол, „Сватба за цяла Европа“ на Аркадий Арканов и Григорий Горин създава зрелищен, изобретателен, действен театър. От него прониква любовта към хората, страстното желание да се надсмеят над недостатъците си и да се освободят от тях, да бъдат ведри, чистосърдечни и щастливи. Режисьорът никога не допуска в постановките си евтин смях.

Като съпруг и приятел Нейчо Попов е „мек“ човек. Според съпругата му, голямата актриса Стоянка Мутафова, „рядко има такива бракове, в които обич и любов да вървят заедно“.
Златният фонд съхранява част от незабравимите ѝ спомени в запис от 2008 година:

Актьорът снима в киното и телевизията. Филмовите ленти  „На живот и смърт“, „Петимата от „Моби Дик“, „Мъже в командировка“, „Бялата стая“, „Привързаният балон“, „Утро над родината“ съхраняват образа му до днес. А гласът му продължава да гали и разсмива от участията в хумористичните предавания на Радиотеатъра и редакция „Хумор и сатира“ в Българското национално радио.
През смеха на комика прозира болката към човешкото несъвършенство, желанието да се превъзмогне тленното начало. В тишината след спектакъла, вглъбен в себе си, Нейчо Попов въздъхва: „Аз съм тъжен човек, много тъжен“.