„В каталога на Националната библиотека, в света от спомени на студенти и учени остава и още един – Милчо Лалков. Неговите книги са онази необикновена бленда от академизъм, въображение и перо на писател, която може само да бъде имитирана. Той ни показа, че може да се пише увлекателно и по най-сложната научноизследователска проблематика.
Той бе от изчезващите видове в нашето време. От вида, назован добър човек. Не с онази шушумишка или тарикатска доброта на онези, които от пресметливост или за всеки случай са „добре” с всичко и с всекиго. Защото, когато не одобряваше нещо, той знаеше как да го каже и покаже. Но винаги без назидателно високомерие” , казва проф. Андрей Пантев.
Според проф. д-р Искра Баева: „той имаше невероятната способност не само да съживява с думи отминалата реалност, но и да показва, че сериозното и трагичното е само едната страна на историята, а винаги има и друга – на комичното, абсурдното и парадоксалното”.
Милчо Лалков (5 септември 1944-11 юни 2000) е дългогодишен преподавател в Софийския университет, един от символите на Историческия факултет. Роден е в Бяла, Варненско. През 1969 година завършва история в Софийския университет. Непосредствено след това е избран за редовен асистент в Катедрата по история на Византия и балканските народи. От 1982 година е неин ръководител, а след това и ръководител на Катедра по модерна история в Югозападен университет „Неофит Рилски” – Благоевград. В периода 1977-1978 година Лалков е заместник-директор на Българския изследователски институт във Виена. През 1992-ра получава научната степен доктор с доктората си на тема „България в балканската политика на Австро-Унгария 1878-1903”, а през 1995 година става професор. С присъщата му тактичност и деликатност при решаване на научни и административни въпроси проф. Милчо Лалков допринася за популярността и авторитета на катедрите по история, които ръководи.
Неговите лекции по нова и най-нова история на Балканските народи са събитие. Изследванията му на Балканското националноосвободително движение и Балканската война, на Балканската политика на Австро-Унгария, на идеята за федерация в Европейския югоизток и още многобройните научни монографии, студии, статии, научнопопулярни исторически публикации са незаменим влог в българската и европейската историческа наука. Той чете лекции в Австрия, Германия, Холандия (Нидерландия), Швейцария и САЩ, превръща се в безспорен академичен авторитет. Професорът с „моцартовска лекота” на избраник, показва че „остроумното сладкодумие не само не пречи, а и обогатява образователния академизъм” (Андрей Пантев).
Проф. Милчо Лалков оставя следа с огромната си ерудиция, такта и финеса си, с публикациите, които ще имат стойност и след век. Той притежава не само известност на вещ публицист, но и талант на писател с въображение. Професорът смята, че истинският учен трябва да бъде четен от по-широка аудитория и поради това трябва да бъде достъпен. Той никога не експонира тази удивителна дарба. „Дори предполагам, че тъкмо тя го правеше донякъде срамежлив. Защото тя бе прекалено ярка, за да бъде скривана поради скромност или неувереност. Та тя личеше от първия ред и от първата фраза! Дали се взираше в тематика с регионални измерения, или се обръщаше към ветровете на световната история, Професорът бе еднакво проникновен, еднакво информиран, еднакво задълбочен!”, продължава Андрей Пантев.
В предаване посветено на 90-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание, проф. Милчо Лалков говори за реакцията на балканските страни към него, запис 1993 година, Златен фонд на БНР:
Сред неговите най-известни исторически разработки са: „Балканската война 1912-1913”, „Балканската политика на Австро-Унгария, 1914-1917”, „Балканското националноосвободително движение през XIX век”, „България в балканската политика на Австро-Унгария 1878-1903”, „От надеждата към разочарованието (Идеята за федерация в Европейския югоизток 1944-1948) ”, „Между възторга и покрусата (България по време на войните 1912-1918)”, „Югославия (1918-1992). Драматичният път на една държавна идея”.
През 1995-а Милчо Лалков е удостоен с Хердерова награда „за цялостен принос в развитието на културните връзки между народите от средна Европа и тези от Източна и Югоизточна Европа”.
„В травматичното поле на балканистиката проф. Лалков внесе достойна сдържаност, неговото поведение в науката беше и ще продължава да бъде синоним на университетски финес, на рядко срещана зрелост пред лицето на историята.”, пише вестник „Култура”.
Професорът изнася доклад за ролята на Великите сили на Балканите, запис 1995 година, Златен фонд на БНР:
Още мисли на проф. Милчо Лалков:
„…Търсенето на виновници е комплекс на малките нации.”
„…Политиката трябва да бъде ни повече, ни по-малко от приложна история – особено външната.”
„…Имаме неприятно настояще и неизвестно бъдеще, затова търсим упование в миналото.”
„…Много български политици, както впрочем и т. нар. политическа класа в целия свят или не познават историята, или тенденциозно загърбват нейните поуки. Тази амнезия цели да се използва само „полезното минало.”
„…Трябва да се придържаме към правилото, че който умее да изчаква, да бъде търпелив, да запази политически нерви, дипломатическо хладнокръвие и разум, този който последен реагира – в последна сметка се оказва печеливш.”
„…Една нация може да се одързости само ако е икономически стабилна и нейната политическа структура дава признаци на нормален живот”…
Дано днешните ни държавни мъже (но и не само те) попрочетат нещичко и от проф. Лалков. Тогава ще знаят, че трябва „стъпили върху полето на миналия опит, да не допускаме историята да ни наказва за незнанието на нейните уроци”, защото „цялата политика е история на бъдещето”.