Преподобният Мартин Лутър Кинг-младши е легенда в движението за гражданските права на чернокожите в Америка. В средата на 50-те години Кинг ръководи движението за прекратяване на сегрегацията и за противодействие на предразсъдъците в Съединените щати (САЩ) със средствата на мирния протест. Неговите речи — едни от най-емблематичните през ХХ век — оказват дълбоко въздействие върху националното съзнание. Ръководеното от него движение за граждански права извоюва равноправие в образованието и на трудовия пазар, както и правото на глас, които дълги години остават „недостъпни за Черната Америка“.
През 1983 година президентът на САЩ Роналд Рейгън подписва законопроект за утвърждаването на държавен празник в чест на Мартин Лутър Кинг — за неговата борба за равноправие и справедливост за всички. Денят на Мартин Лутър Кинг-младши (MLK Day of Service) се чества за първи път на 20 януари 1986 година, а през януари 2000 година е отбелязан официално във всички щати.
Синът на свещеника
Майкъл Кинг-младши се ражда в Атланта, щата Джорджия, на 15 януари 1929 година. Баща му, Майкъл Кинг, е пастор в баптистката църква „Ебенизър“ в Атланта. По време на пътуването си до Германия Кинг-старши е толкова силно впечатлен от историята на лидера на протестантската реформация Мартин Лутер, че променя не само собственото си име, но и това на петгодишния Майкъл.
15-годишният Мартин е приет в историческото училище за цветнокожи „Морхаус колидж“ в Атланта. Неговото предопределение е да продължи семейната професия — пастор, и след като получава бакалавърската си степен се записва теология в семинарията „Крозер“ в Честър, щата Пенсилвания. След дипломирането си, с бакалавърска степен по богословие, Мартин Лутър Кинг-младши защитава и докторска степен по теология в Бостънския университет през 1955 година. На 25 години той вече е пастор на баптистката църква на Декстър Авеню в Монтгомъри, щата Алабама.
Същата година, през март, 15-годишната цветнокожа ученичка от Монтгомъри Клодет Колвин отказва да отстъпи мястото си в автобуса на бял мъж, което е нарушение на законите на Джим Кроу (местните закони в южните Съединени щати, които налагат расова сегрегация). Мартин Лутър Кинг участва в комисията от страна на афро-американската общност в Бирмингам, която разглежда случая. Местният клон на Националната асоциация за развитие на цветнокожите (NAACP) бързо решава да използва случая на Колвин, за да оспори законите на сегрегацията. Впоследствие Комисията обаче решава, че случаят ще привлече твърде много негативно внимание, тъй като Клодет е твърде млада и междувременно е забременяла.
Девет месеца по-късно, на 1 декември 1955 година, случаят отново се повтаря, когато шивачката Роза Паркс е арестувана за отказ да отстъпи мястото си в градския автобус. Двата инцидента предизвикват бойкот на автобусите в Монтгомъри. Акцията, която е планирана и подготвена от президента на афро-американската общност в Алабама Едгар Даниел Никсън и е ръководена от Мартин Лутър Кинг-младши, продължава 385 дни.
Лидерската роля на Кинг в автобусния бойкот води до множество заплахи за живота му, които включват и бомбената експлозия в семейната му къща. По време на кампанията, която завършва с положителното решение на Окръжния съд по делото Браудър срещу Гейл (в което Клодет Колвин е ищец), се слага край на расовата сегрегация във всички обществени автобуси на Монтгомъри. След спечелването на това дело Кинг се превръща в най-изявения оратор на движението за граждански права на цветнокожите в Америка.
„Ние притежаваме сила — сила, която не ще намерите в коктейла „Молотов“ и не може да бъде открита нито в дулото на пистолета, нито на върха на куршумите. Но ние имаме своята сила, с която ни е дарил Исус от Назарет и следваме пътя на Махатма Ганди — пътеводна светлина за нашата ненасилствена социална промяна”, заявява в една от своите речи Мартин Лутър Кинг-младши.
В речта си „Духът на Махатма“, произнесена пред световните лидери, събрали се да почетат 100-годишнината от рождението на Махатма Ганди, Мартин Лутър Кинг-младши заявява:
„Очевидно е, че днес Индия трябва да покаже на света, че националната независимост може да бъде отвоювана ненасилствено. Индия има историческия шанс да се превърне в световен лидер в разоръжаването. Подобен смел акт би демонстрирал почитта към духа на Махатма — грандиозен пример, който останалите държави биха последвали. Откакто пристигнах в Индия, все повече се убеждавам, че методът на ненасилствената съпротива (завещан ни от Ганди) е единственото останало оръжие, с което разполага подтиснатото човечество, в борбата му за справедливост и човешко достойнство.“
Речта му е излъчена в пряко предаване на Индийското радио. Презапис от него (на английски) се съхранява в историческия архив на Българското национално радио (БНР).
Ненасилственият протест или несъществуването
Идеите на Мартин Лутър Кинг-младши за ненасилие повлияват на хората по целия свят. Той продължава наследството на Махатма Ганди с мирни подходи и открит обществен диалог към някои от най-големите проблеми на съвремието си. Организатор е на редица шествия и протести и е ключова фигура в Американското движение за граждански права. Неговата подкрепа в стачката на санитарните работници в Мемфис и в бойкота на автобусите в Монтгомъри, както и Марша към Вашингтон са най-ярката демонстрация на идеите му за справяне със социалните проблеми чрез колективни действия.
В началото на своята реч, произнесена пред 250-те хиляди протестиращи в Марша към Вашингтон, на 28 август 1963 година, Мартин Лутър Кинг-младши осъжда лицемерието и неспазването на Прокламацията за освобождение на робите.
„Преди сто години, един велик американец, под чиято сянка (на статуята на Ейбрахам Линкълн) сме застанали символично днес, подписа Прокламацията за освобождение. Този важен указ е ярък лъч на надежда за милионите роби, които изгоряха в пламъците на тази унищожителна несправедливост. Той дойде като радостната зора на разсъмване след дългата нощ на тяхното пленничество.
Но сто години по-късно негрите все още не са свободни. Сто години по-късно животът на негрите все още е осакатен от веригите на расовото разделение и оковите на дискриминацията. Сто години по-късно негрите продължават да живеят на самотния остров на бедността сред огромния океан на материалното благополучие. Сто години по-късно негрите все още мизерстват в ъглите на американското общество — захвърлени в изгнание в собствената си страна. Затова ние сме дошли тук днес, за да разкрием това позорно състояние.
Дойде времето да измъкнем нашата нация от плаващите пясъци на расовата несправедливост и да я поставим на скалата на братството. Настъпи денят, в който справедливостта ще стане реалност за всички Божии чеда.“
„Имам една мечта“ е най-известният пасаж от тази реч. В звуковия архив на БНР се съхранява копие от нея (на английски).
„Казвам ви, приятели мои, въпреки днешните и бъдещите трудности, аз все още пазя моята мечта. Имам една мечта, която се корени дълбоко в нашата американска мечта. Мечтая един ден тази нация да се издигне и да заживее според истинското значение на своето верую: „Ние приемаме тази истина за даденост: всички хора са създадени равни“.
Мечтата ми е един ден на червените хълмове на Джорджия, синовете на бившите роби и синовете на бившите робовладелци да могат да седят заедно на масата на братството. Мечтата ми е един ден дори щата Мисисипи, щат нажежен от изгаряща несправедливост, нажежен от горещината на подтисничеството, да бъде превърнат в оазис на свободата и справедливостта. Имам една мечта — мечтая за деня, когато моите четири деца ще бъдат част от нация, която няма да ги оценява според цвета на кожата им, а според силата на техния характер.“
Нобеловата награда за мир
Година по-късно Мартин Лутър Кинг е удостоен с Нобеловата награда за мир за 1964 година. На тържествената церемония председателят на Нобеловия комитет Гунар Ян приветства Мартин Лутър Кинг с думите:
„Днес, когато човечеството притежава атомната бомба, е дошло времето да оставим оръжията си настрана и да се вслушаме в посланието, което Мартин Лутър Кинг ни даде чрез примера на невъоръжената борба, която води в името на своята раса. Лутър Кинг поглежда и отвъд границите на собствената си страна. Той казва:
„Днес, повече от всякога, приятели мои, хора от всички раси и нации са изправени пред предизвикателството да бъдат глобални съседи… Вече не можем да си позволим лукса да стоим безучастни от другата страна. Такава глупост някога се наричаше морален провал, а днес би довела до всеобщо човекооубийство… Ако приемем, че човечеството има възможността да не се самоунищожи, то тогава трябва да намерим алтернатива на войните и унищожението, в които живеем днес. В наши дни избираме между космическите апарати и управляемите балистични ракети и изборът ни е или ненасилие, или несъществуване…”
Въпреки че Мартин Лутър Кинг не се е ангажирал лично с международните конфликти, неговата собствена борба е ясен призив към всички, които работят за постигането на мира. Той е първият човек в западния свят, който ни показа, че борба може да се води и без насилие. Той е първият, който превърна посланието за братската любов в реалност. В хода на своята борба, със силата на своя глас, той предаде това послание на всички хора, на всички нации и раси. Днес отдаваме почит на Мартин Лутър Кинг, човекът, който никога не изостави вярата си в невъоръжената борба, който страда за вярата си, когото затваряха многократно, а домът му беше обект на бомбени атаки, животът му и животът на семейството му също бяха застрашени, но той въпреки това никога не се поколеба.
На този неустрашим защитник на мира Нобеловият комитет присъжда наградата за мир за 1964 година.“
В своята тържествена реч (на английски) Мартин Лутър Кинг отново подчертава своята вяра в мирното бъдеще на човечеството.
„Приемам днес тази награда с непоколебима вяра в Америка и още по-силна вяра в бъдещето на човечеството.
Отказвам да приема отчаянието като последен отговор на несправедливостите на историята. Отказвам да приема идеята, че настоящата природа на човека го прави морално неспособен да се обърне към изконната си същност, която винаги го предизвиква. Отказвам да приема идеята, че този човек е обикновена клечка, подмятана насам-натам от реката на живота, неспособен да се противопостави на заобикалящата го стихия. Отказвам да приема гледната точка, че човечеството е толкова трагично обвързано с мрака на расизма и войната, че сякаш зората на мира и братството никога не ще станат реалност. Отказвам да приема циничното мнение, че на всяка нация ѝ предстои да се спусне по спираловидната милитаристична стълба — в ада на ядреното унищожение. Вярвам, че накрая само обезоръжаващата истина и безусловната любов ще останат да властват в реалността. Ето защо временно победеният всъщност е по-силен от триумфиращото зло. Вярвам, че дори сред летящите и днес минометни снаряди и свистящи куршуми все още съществува надеждата за утрешния по-светъл ден.“
Борбата на Мартин Лутър Кинг-младши за равнопоставеност не спира дотук. Равенството съществува в Конституцията само на хартия. Ето защо Кинг организира нов марш в Алабама — от Селма до Монтгомъри, срещу несправедливото избирателно право. Този протест променя мнението на президента Линдън Джонсън, който подкрепя новия избирателен закон, гласуван от Американския Конгрес през лятото на 1965 година. След една своя програмна реч, Мартин Лутър окачва на вратата на градския съвет в Чикаго своите 48 тези (по подобие на 95-те тезиса на Мартин Лутер, закачени в двора на църквата във Витенберг).
На 4 април 1968 година рецидивистът Джеймс Ърл Рей прострелва смъртоносно Мартин Лутър Кинг-младши на балкона на мотел в Мемфис, щата Тенеси. Мартин Лутър е само на 39 години.
„И когато това се случи, когато позволим на свободата да зазвънти, когато ѝ позволим да зазвънти във всяко село и махала, всеки щат и всеки град, ние можем да ускорим идването на този ден, когато всички Божии чеда — чернокожи и бели, евреи и езичници, протестанти и католици, ще могат да си подадат ръце и да запеят думите на стария госпъл: „Най-сетне сме свободни! Най-сетне сме свободни! Слава на Всемогъщия Бог, най-сетне ние сме свободни!“