Тя е даровита актриса, творила няколко десетилетия на националната ни сцена. Започва артистичния си път през 1910 година, когато изиграва ролята на слугинята на чорбаджи Марко в драматизацията по „Под игото” на Иван Вазов. Помнят я като единствената тогавашна театрална дива с най-хубавия, кристално пеещ глас и като много добър човек.

Марта Попова (17 февруари 1891 – 11 април 1978) се ражда в Трявна и е едно от шестте деца на тамошен учител. Сякаш благословени от изкуството на Мелпомена и двете ѝ сестри – Златина Недева и Невяна Тенева са артистки. Марта завършва гимназия в София. Една година е учителка в село Церово, Пазарджишко и никой не предполага, че и тя ще тръгне да гради артистична кариера, макар че е твърде дребна, а в началото на миналия век идеалът за женска хубост е съвсем различен. Дълбоко се впечатлява от представленията на Пътуващия театър на Матей Икономов и особено от героините на руския класически репертоар.
Учителството прекъсва, когато Златина Недева я вика в София, за да се яви на конкурсен изпит за млади артисти в Народния театър. Въпреки факта, че Марта Попова много се смущава пред комисията, тя е одобрена и включена в списъка на издържалите.
От края на август 1910 година започва да получава роли в театъра, но до назначение се стига през октомври, когато министърът на народното просвещение Владимир Моллов я назначава за стажант-актриса. Междувременно пее в хора на Константин Рамаданов. Заради прекрасния си глас Марта Попова е изпратена в Прага, където постъпва в академията на прочутата музикална педагожка Пиводова, същата, която проправя пътя към оперната сцена и на известната певица Христина Морфова. От 1911-та до 1913 година Попова остава в Прага и учи пеене и драматично изкуство.
След завръщането си в България е актриса в Народния театър. През 1925-а става част от драматичната школа на Николай Масалитинов.
„Нашето изкуство няма граници”, категорична е актрисата, запис „Златен фонд” на БНР, 1955 година:

Сцената е мястото, където Марта Попова се чувства най-комфортно. В живота тя остава самотна – без любим съпруг и без деца. Пламенна любов между нея и артиста Георги Стаматов, племенник на известния с бохемското си поведение едноименен писател, завършва с брак. По това време дават на известни бездомни интелектуалци безплатни места около Борисовата градина и Марта успява да вземе заем от 120 000 лева, за да си построят къща. С част от парите мъжът ѝ заминава на гастроли в Пловдив, където намира нова любов – очарователната и напориста Петя Герганова.

През 1940 година в зала „България” е организирано събрание по случай годишнината от смъртта на руския поет Михаил Лермонтов. Включена е и литературно-музикална програма. На този концерт Марта Попова рецитира стихотворенията „Смъртта на поета” и „Предсказание” на Лермонтов.
Чуйте „Смъртта на поета”, запис „Златен фонд” на БНР, 1974 година:

Когато изрича думите на поета от „Предсказание“:
Ще дойдат за Русия страшни дни,
ще се яви човек със червен плащ
и с меч в ръка.
Короната на царя ще рухне в прах…
залата избухва в аплодисменти. В претъпкания салон думите прозвучават съвсем като предсказание. Преди да завърши честването, артистката е откарана в близкия полицейски участък. На другия ден Марта Попова е наказана за революционната си дързост. Интернирана е в Момчилград за шест месеца. За Марта настъпват черни дни. Настанена е в единствения хан в града. Навън е февруарски студ и тя мръзне без дърва и въглища, докато непознати нейни почитатели ѝ докарват каруца с дърва. Офицери от тамошния гарнизон гуляят в кръчмата на същия хан и като се напият, нощем се качват по стълбите до стаята ѝ. Тропат на вратата и се опитват да я изкъртят и да нахълтат при нея. А тя се барикадира отвътре и се моли вратата да издържи.

Марта Попова престоява на заточение около два месеца. Вдига се голям шум около интернирането на известната и обичана актриса. Юристът проф. Петко Стайнов протестира, пише писмо до Попова да ѝ вдъхне кураж. За този период тя казва: „От интернирането закоравях, станах по-трезва, станах по-човек.”

След 9 септември 1944 година Марта Попова е на почит, но никога не злоупотребява с възможностите, които ѝ се предлагат. Изиграва немалко роли, участва и в артистичните бригади, които обикалят заводски клубове, села и казарми. Пресъздава на сцената на Народния театър десетки образи, в които необикновената жизненост, непосредственост и темперамент на актрисата се съчетават с мащаба на големите социални обобщения, със страстта на високия граждански патос.

„Много съм благодарна за срещите си с нея”, казва актрисата Маргарита Дупаринова, запис „Златен фонд” на БНР, 1984 година:

Талантът на Марта Попова е многостранен, владее до съвършенство изкуството на превъплъщението. Тя е жизнерадостната Мария в „Дванайсета нощ”, Беатриче в „Много шум за нищо”, Офелия в „Хамлет” на Уилям Шекспир, умната и волева Дорина в „Тартюф” на Молиер, нежната и силна  Катрин от „Мадам Сан-Жен” на Викториен Сарду, Канина във „Волпоне” на Бен Джонсън, Гина в „Дивата патица” от Хенрик Ибсен. Особено място в творческата биография на актрисата заемат ролите ѝ в руския репертоар, изградени с дълбоко психилогическо проникновение, с остро чувство на сценичен рисунък: Катерина от „Буря” на Александър Островски, Лиза от „Ума си тегли” на Александър Грибоедов, Фьокла Ивановна от „Женитба” на Николай Гогол, Соня Мармеладова от „Престъпление и наказание” на Фьодор Достоевски, Ирина от „Три сестри” на Антон Чехов, Настя от „На дъното” на Максим Горки. Естествено продължение на тази поредица от образи са ролите ѝ в съветските пиеси – Констанция в „Обикновен човек” на Леонид Леонов, Лариса Даниловна в „Една нощ” от Борис Горбатов и др.
В галерията от образи, пресъздадени от Марта Попова, се открояват с яркия си народностен колорит и дъблока проницателност в националния характер ролите ѝ от българската драматургия – Костанда от „Свекърва” на Антон Страшимиров, Славка от „Тревога” на Орлин Василев и др. Искрящият ѝ глас остава в златните гласове на Радиотеатъра.
През 1963 година Марта Попова преценява, че е дошло времето да се оттегли достойно от сцената. Преди да е започнала да си забравя репликите, да обременява младите си колеги и да мами зрителите. Тя иска да остане в спомените с доблест и уважение. За творческата си дейност е удостоена със званието „Народен артист” (1950) и лауреат на Димитровска награда (1961). Автор е на автобиографичната книга „На сцената и в живота” (1972).

„Моментът, когато артист и зрител сме заедно, когато дълбоко успея да развълнувам зрителя с чувствата, които и мен вълнуват – ето това е постигнато щастие”, казва актрисата, запис „Златен фонд”, 1955 година: 

Марта Попова цитирайки Лев Толстой: „душата е потребна човеку, душата” продължава – „Най-силното нещо за един артист е душата. Тя трябва да се пази повече от зеницата на окото и да не се разпилява.”
Зад душата пулсира сърце – „Да, сърце”, казва Марта, огромно, изпълнено с уважение към публиката, респект към колегите и много любов към безсмъртното изкуство, наречено Театър.