Гласът на нобелистите: Луиджи Пирандело

„Действието се развива денем, на сцената на драматичен театър.

Пиесата няма нито действия, нито сцени. Представлението ще прекъсне първия път, когато Режисьорът и Бащата се оттеглят, за да се споразумеят за сценария на ненаписаната пиеса, и Актьорите напуснат сцената. Втори път действието ще бъде прекъснато, когато Сценичният работник спусне завесата по погрешка. Влизайки в залата на театъра, зрителите ще заварят завесата вдигната и сцената, както е денем, без кулиси или рундхоризонт, почти тъмна и празна. Тъй още от началото ще добият впечатление за импровизирано представление.“

Така започва сценарият на пиесата от Луиджи Пирандело „Шест лица търсят автор“. Откъс от интродукцията е прочетен от автора (на италиански) в Милано през 1926 година, презаписан е от плоча и е съхранен от италианския сайт за литературна критика „Ретрогуардия“.

„Шест лица търсят автор” е част от трилогия, заедно с пиесите „Всеки по свой начин” и „Тази вечер се импровизира”, в които също се използва техниката „театър в театъра”. Пиесата е изградена върху противоречието между действащите лица и актьорите, които трябва да ги пресъздадат. Сюжетът не е взет „директно от живота“, а е пречупен два пъти през сцената. Това е и драма, която се разиграва между неприсъстващия автор и лицата, извикани за живот от него. Гротескните им маски са надянати завинаги. Само когато започват да пресъздават отделни мигове от своя живот (гротескно)то се изменя, за да се превърне в човешки трагично.

Пирандело пише на свой приятел във Франция: „Искате биографични бележки за мен: аз съм затруднен да ви ги дам, скъпи приятелю, и то по простата причина, че съм забравил да живея, забравил съм дотам, че не мога изобщо нищо да кажа. Аз не живея моя живот, аз го пиша… Нямах литературен покровител и много се борих — повече от десет години, за да почнат да ме издават, като през това време чекмеджетата ми бяха вече пълни с ръкописи…“

И сякаш продължава да пише собствената си история, но вече изцяло предадена с думите на режисьора към актьорите на сцената в „Шест лица търсят автор“:

„Смешно! Смешно!“ Какво мога да помогна аз, след като от Франция вече не идват подходящи пиеси и ние сме принудени да поставяме комедии от тоя Пирандело? А той ги пише тъй, че, който ги разбере, е умник! Пиесите му са такива, че нито актьорите, нито критиците, нито публиката никога не остават доволни!

Светът, който Пирандело описва в пиесите си, е страшен със серните мини, в които работят до изнемога хора, с уморените пътници в нощните влакове, със стариците, които заспиват в среднощни кафенета, а край тях свирят слепи музиканти… Героите му са загубили дори личността си и се нуждаят от своите маски, за да се сдобият отново с лице. Това са хора, които „не живеят живота си” – те са такива, каквито ги правят подарените им дрехи.

Всъщност най-големите му литературни достижения са запазени в неговите кратки разкази, много от които по-късно са адаптирани в театрални сценарии. Между 1918 и 1935 година той написва голям брой драми, публикувани под общото заглавие „Гола маска“ (Maschere gol). В тях Пирандело винаги разглежда проблема с идентичността. За него Азът съществува само във връзка с другите – връзка, която се състои от променящи се аспекти, прикриващи непроницаемата душевна бездна. В една от емблематичните му пиеси „Хенрих IV“ Апостол Карамитев представя това ярко противоречие, което се превръща в избор – Животът като лудост или Лудостта като удобна ежедневна дреха. Монологът на Хенрих IV е излъчен през 1970 година в предаването „Среща с изкуството на Апостол Карамитев“.

„Щом и доведеницата му дори бе разбрала, че Италия е уредена зле и че за всички честни и скромни хора, които с общи усилия са я създали, не остава нищо друго, освен да слугуват на крадците, каква нужда имаше повече от него?”, пише още Пирандело в новелата „Гардероб на красноречието“.

Когато пазителят на библиотеката, „ловецът на плъхове“, в биографичния роман на Пирандело „Покойният Матиа Паскал“, се обръща към бъдещите си читатели с обещание да им разкрие необикновената си история, думите му отново са отражение на живота на автора, но натоварени с тайнството на очакването: „Ще предам ръкописа си обаче при условие никой да не го отваря, докато не минат петдесет години от моята трета, последна и окончателна смърт, тъй като засега (бог ми е свидетел каква мъка ми причинява това) аз съм покойник. Да, два пъти покойник, и то първия път по погрешка, а втория… ще разберете.“

Големият френски романист Андре Мороа обобщава: „Пирандело е прав. Всеки човек крие в себе си сто възможни човека. Дали е добър? Дали е лош? И едното, и другото. Можете да бъдете – и вие добре знаете това – нежни и свирепи, разумни и избухливи, склонни към мъдрост и лудост. Това зависи от обстоятелствата, от съветниците, от партньорите, от онова, което четете. Играем роли за себе си и за другите”.

Луиджи Пирандело създава над 100 разказа, около 40 пиеси и седем романа. Неговите пиеси, които често съдържат фарс и трагедия, проправят пътя на театъра на абсурда през 50-те години на миналия век. Театърът на Пирандело разрушава старата сълзлива и сантиментална еснафска драматургия и поставя началото на оригиналните търсения в модерния световен театър. Той е писател, който вече е влязъл с произведенията си в световното литературно наследство.

За съвременната оценка на творчеството му важна заслуга има основателят на Италианската комунистическа партия Антонио Грамши, който пръв поставя автора в контекста на историческата действителност и определя неговата драматургия като продукт на древната традиция на Сицилия. „Неговите пиеси — пише Грамши — са ръчни гранати, които предизвикват взрив в съзнанието на зрителя и разбиват пошлите мисли и чувства“.

Кралската шведска академия на науките присъжда Нобеловата награда за литература през 1934 година на Луиджи Пирандело и го определя „едновременно като философ, поет и драматург, успял да разбере и опише различни фази на човешкия манталитет. Той изучава промените в болестта и фините им отношения с нормалния ум и е проникнал дълбоко в неясната граница между реалността и мечтата. Почитаме го като един от големите майстори на драматичното изкуство.“

В своята реч пред Нобеловия комитет в Стокхолм Пирандело отново подчертава значението на ежедневните уроци, които продължава да получава от Живота:

„За успеха на моите литературни начинания трябваше да посещавам училището на живота. Това училище, макар и безполезно за някои блестящи умове, е единственото, което помогна на моя ум: внимателен, концентриран, търпелив, наистина детски в началото, но послушен ученик, който никога не изостави пълната си увереност и вяра в непосредствените знания, които е придобил.

Вярата ми е скрита в простотата на моята природа. Имах нужда да повярвам в появата на живота без никакви задръжки или съмнения. Постоянното внимание и дълбоката искреност, с които се научих да размишлявам върху уроците на живота, разкриха смирението, любовта и уважението ми към него. Те ми бяха необходими за усвояването на горчивите разочарования, болезнените преживявания, страшните рани и всички грешки на невинността, които придават дълбочина и стойност на нашите преживявания. Това възпитание на ума беше осъществено с голяма цена, но ми позволи да израсна и в същото време да съхраня себе си.“