„Аз съм един скептичен романтик, макар че съм способен да правя и много весели спектакли. Заради възрастта не мога да продължавам да бъда наивник, какъвто бях през годините. Признавам, че наивността ми помагаше в професията. За твореца е полезно да остане дете. Да се удивлява на всичко. Талантът всъщност е способността да се удивляваш.“
Той е Крикор Азарян и попада в театъра на 32 години. На 28 иска да стане актьор, но се оказва, че му е „минала възрастта“. И склонил да учи режисура. Така режисурата печели една от съвременните ни емблеми, но пък актьорската гилдия губи вероятно универсален талант. Който е общувал с него около сцената, е усетил една витална артистичност, струяща от произведението. Студентите му го боготворят. Колегите му се съобразяват с него.
Почти невъзможно е да се събере само в една дума цялата същност на личност като Крикор Азарян. Студентите му през годините обаче отдавна са го направили – за тях той е Професора. Обикновената университетска титла в случая е без значение. Защото „Професора“ не е звание, а отразява житейското призвание на режисьора. За всички, докоснали се до него и привлекли вниманието му, той остава Учителят, духовният баща.
Професорът открива и моделира лицата на новия български театър не само в сценичен, но и във философско-житейски план. Сред най-известните му ученици в НАТФИЗ, където преподава 30 години, са Владимир Люцканов, Мариус Куркински, Петър Попйорданов, Валентин Танев, Камен Донев, Рени Врангова, Галин Стоев, Димитър Маринов.
„Професора“ не е единственото прозвище на Азарян. На другия полюс стои шеговитото Коко. Всъщност самият той обича да оприличава себе си на клоун – начин да се дистанцира от манията за важност: „На моите години като знам, че ме наричат Коко, сигурно ме смятат за някой клоун.“ Но когато е сериозен, напомня, че носи голямо „бреме и отговорност“, тъй като името му идва от първия светец, въвел християнството в Армения – Св. Крикор Лусарович (носещ светлина).
Крикор Азарян е роден на 15 март 1934 г. в Пловдив. Работи най-дълго като режисьор в театър „Българска армия“. Бил е главен художествен ръководител на театър „София“, главен режисьор в Сатиричния театър, режисьор в Народния театър в София и Драматичния театър в Пловдив. Поставя повече от 100 театрални постановки. Много известни са произведенията му по Антон Чехов – „Чайка“, „Три сестри“, „Вишнева градина“, но освен тях поставя пиесите „Януари“ и „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Дванайсета нощ“ и „Крал Лир“ от Уилям Шекспир, „Дневникът на един луд“ от Николай Гогол, „Петрол“, „Кълбовидна мълния“ и „Автостоп“ от Иван Радоев, „От земята до небето“ от Никола Русев, „Хенрих IV“ от Луиджи Пирандело, „Буре барут“ от Деян Дуковски и много други. Режисьор е на игралния филм „Всички и никой“ (1978) по Йордан Радичков. Гостува като режисьор в Русия, Полша, Сърбия, Македония, Германия. Носител е на всички български театрални награди, включително на почетен „Аскеер“, както и на орден „Стара планина“, първа степен.
„Професор Азарян е един от най-видните интелектуалци на съвременната българска култура, деен участник в множество обществени и културни форуми, институции, начинания; с постоянно и твърде забележимо присъствие в продукциите на всички медии, културни и театрални специализирани издания като високо ерудиран експерт по театрални и културни проблеми“ – казва за Професора театралният и кинорежисьор Красимир Спасов. И продължава за Човека: „Коко добре познава най-съществената страна на човешкото битие – страданието. То – страданието – е облагородило всичко, което е той. И буйната му арменска природа, и съзнанието му за добро и зло, неговото човешко, гражданско и професионално поведение, неговото творчество. „Малкият човек“ винаги е бил за него предпочитан обект на изследване и художествено изобразяване.“
Потомък от две арменски преселнически семейства – едното от Пловдив, а другото от Сливен, Крикор се ражда и израства в Града на тепетата. Атмосферата на Стария Пловдив, детството и спомените си режисьорът побира в арменското „цаватар арнен“ (да ти взема болката), което изразява готовност за помощ – какво се е случило, нека да ти взема болката…
Крикор Азарян къта до последния си дъх енергийните полета на Стария град и усещането за сродни души на всички пловдивчани, идващи там някъде в отдалечеността от детството. „Бог заживя в мен в арменския колеж „Мъхитарян“, който се намираше на Сахат тепе, а преподавателите ни бяха духовни лица, свещеници. Винаги занятията започваха в църквата към самия колеж“, споделя той след години. А бъдещето му на режисьор покълва от богатството на детското въображение. „Богатството ми беше фантазията. Имах една игра, която е оформила вероятно и бъдещето ми като режисьор. Аз спях в една стаичка, таванът беше дървен. От дъждовете всичко беше на петна, напукани дъски… И вечер, като лягах, като гледах тавана, изплуваха образи. Започваха да се оформят разни митологични същества. Лагери се образуваха, започваше някакъв бой, война между едните и другите. Постепенно така се пристрастих, че бързах да се прибера. И особено когато имаше луна, всичко много по-релефно оживяваше. Това беше моята игра. Страшно беше! И този филм траеше, докато заспя. Но заспивах едва когато стигахме до развръзката. Е, точно тогава започнах да направлявам сюжета. Винаги добрите побеждаваха. Винаги!“
„В него съжителстваха детето, мъдрецът от народа и интелектуалецът“ – казва писателката Севда Севан. А способността си да се удивлява Коко Азарян запази до последно.