Между имената на чуждите граждани, които имат особен принос към българския народ, едно от първите места заема името на знаменития чешки учен-историк, професор д-р Константин Йосиф Иречек.

Богдан Прошек, потомък на известна чешка фамилия, чиито представители работят в България още преди Освобождението и подпомагат революционната дейност на Левски, говори за чехите, свързали дейността си с нашата страна. Запис от Златния фонд на БНР:

Константин Иречек е роден във Виена на 24 юли 1854 година и е син на виден австрийски държавник, а по майка – внук на изтъкнатия чешки учен-славист Павел Йосиф Шафарик.
Още като гимназист във Виена, а по-късно и като студент в Прага, Константин Иречек се запознава с български емигранти, между които: Васил Стоянов – основател на Българското книжовно дружество в Браила, Григор Начович, български държавник след Освобождението, и някои други, с помощта на които започва да изучава български език и да събира материали за българската литература. Университетското си образование завършва в Прага (1872 – 1875), където се посвещава изцяло на историята, и продължава да издирва материали отностно миналото на българския народ. Първият обемист научен труд, с който Иречек печели голяма известност сред българската интелигенция по онова време, е неговият „Книгопис на новобългарската книжнина за 1806 – 1870 година”, обнародван през 1872-ра като притурка на Българското периодично списание, издавано в Браила.
С този книгопис Иречек обръща внимание на „културна” Европа върху съдбата на българите, които въпреки робството, не само че не са загубили своя език и народностното си самосъзнание, но са създали и продължават да творят своя книжнина и просвета, своя материална и духовна култура.
През 1875 година избухват въстания в Босна и Херцеговина, които укрепват надеждата и у другите славянски народи в близкото им освобождение. Уверен в успехите на славянството, Константин Иречек завършва своя капитален труд „История на българите”, който излиза едновременно на два езика: на чешки през 1875 година и на немски – на 1 януари 1876-та, преведен и издаден и на руски през 1878 година. Това е първата история на българския народ. Заслугата на Константин Иречек е огромна, защото този труд предизвиква всеобщо внимание в Европа и има изключителната роля да запознае световното обществено мнение с тежката съдба на българския народ тъкмо в навечерието на Априлското въстание от 1876 година, което става причина за обявяване на Руско-турската война (1877 – 1878) и допринася за освобождението на България.

 Изкуствоведката Ружа Маринска изтъква, че дължим дълбок поклон на Константин Иречек за всичко, което е направил за България, но и процесите в страната ни довели до тези дела. Запис 2008 година, Златен фонд на БНР:

Свързал се по този начин и обикнал завинаги българския народ, в годините след освобождението на Константин Иречек е предложено, от правителството на младата българска държава, да поеме служебен пост в нея и работи за културното ѝ развитие.
Пристигнал в София в края на 1879 година той приема поста главен секретар на Министерството на народната просвета. Няколко месеца по-късно вече е министър на просветата, като до края на пребиваването си в България (1879 – 1884) заема последователно още две длъжности – председател на учебния съвет и директор на новосъздадената Народна библиотека.
През годините му у нас няма културно, просветно и научно начинание, на което Иречек да не е инициатор и деен съмишленик. Много законопроекти и закони по разни ведомства в държавата са негово лично дело,написани и редактирани собственоръчно. Той не оставя настрани и своите научни занимания и сътрудниество в единственото по това време научно „Периодическо списание” на Българско книжовно дружество, където публикува множество научни приноси и студии. Едновременно с това, обходил голяма част от страната, прилежно събира материали за своите бъдещи големи и обобщаващи трудове, които пише и издава след напускането си на България.

След петгодишното пребиваване тук Константин Иречек няколко години работи като професор в Пражкия университет, а след това от 1893-та до края на живота си (10 януари 1918 година), живее във Виена и работи като професор във Виенския университет, специалност История на Югоизточна Европа.
За това време през неговата катедра минават много млади българи, станали после в родината бележити учени-историци. Многобройните си научни трудове, посветени на въпроси и проблеми на българската история, Иречек обобщава и завършва със знаменитите си „Пътувания по България” и „Княжество България”, излезли на чешки и немски езици и преведени след това на български.
Ценни негови трудове са още: „Български дневник (30 октомври 1879 – 26 октомври 1884)“, „Военният път от Бялград за Цариград и балканските проходи”, „Археологически фрагменти из България”, множество пътеписи из България…
По-късните отзиви за тези Иречекови съчинения направени от видни френски, немски, руски и  български учени, дават ясна и точна характеристика за тях. Така руският учен, литературен историк и фолклорист Александър Пипин пише: „Авторът остава независим и безпристрастен наблюдател, който еднакво отбелязва и добрите, и лошите качества на българския народ и на тази интелигенция, която стои начело на същия народ.” А Иван Шишманов отбелязва у Иречек „обективност, извънредно богата съдържателност и прекрасен стил, оживен от духовити бележки и здрав хумор”, както и „рядката дарба с две-три думи да очертае характера, и то с удивителна вярност”. Делото на историографа се изтъква и на Балканите. Югославски учен пише: „Като младеж Иречек е бил обсипан с такива похвали за своята „История на българите”, каквито рядко са доживяли мнозина историци”.
За своята огромна и многостранна научна дейност в полза на балканските народи Константин Иречек е избран за член на много академии: Виенската, Пражката, Югославската в Загреб и Сръбската в Белград, Руската, Мюнхенската и други. Той е член на Българското книжовно дружество от основаването му и почетен член на Българската академия на науките.

Септември 1885 година Константин Иречек пише ентусиазирано на Марин Дринов: „Съединението! От една неделя насам цяла Европа говори за Българете… На цяла Европа се настръхнаха космите, като видя „чудесната организация” на Българете, които излъгаха всичкото внимание на Портата и на дипломатите тъй майсторски”. Цялата преписка е пропита с искрена и безкористна любов към България и българския народ.
Творчество на Константин Иречек остава завинаги сред най-доброто в българската историческа, етнографска и географска книжовност. Нашата общественост винаги е ценяла големите му заслуги като български историограф, държавник и просветен деец. Ценно е, че Българската академия на науките откупва и съхранява неговия огромен архив.
„Иречек е наш и ще остане навеки наш за чест и слава на българския народ и родината ни”, пише старият му познайник Васил Стоянов.

„Сложна личност”, „учен… много стриктен, много задълбочен в заниманията си”, кинодокументалистът Юли Стоянов говори за намерението си да снима филм за Константин Иречек (който е факт 3 години по-късно – „Срещи с Иречек”, 2009), запис 2006 година, Златен фонд на БНР: