През пролетта на 1719 година във Великобритания е публикуван приключенският роман „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо. Той придобива световна известност, а само седем години по-късно и неговият пародийно реалистичен антипод „Пътешествията на Гъливер“, който Джонатан Суифт пише в продължение на 12 години — прославил своя автор далеч извън пределите на кралството.
Странните обстоятелства, при които този претендиращ за „автентичен пътешественически ръкопис“ е публикуван за първи път, разкриват особености от образа на неговия автор. Когато ръкописът на половината книга е доставен тайно от посредник в къщата на издателя Бенджамин Мот, той едва ли е предполагал, че авторът на невероятните разкази може да бъде не друг, а д-р Лемюъл Гъливер. Ръкописът, който Мот получава заедно с придружаващо писмо, съдържа предложение от неизвестния автор, в което той му дава възможност да откупи „цялото пътешествие в замяна на 200 английски лири“ (много голяма сума по онова време). Мот прочита ръкописа, плаща парите и получава останалата част от книгата, отново чрез посредник, а след това го публикува без да знае със сигурност кой го е написал.
По това време 58-годишният Джонатан Суифт вече е писател с утвърдена репутация. Новата му книга незабавно се разпространява, но той ще потвърди предположенията за авторство почти десетилетие по-късно, като спазва принципа да публикува анонимно или под псевдоним и другите си пародийни творби.
„Първото пътешествие на Гъливър е всъщност пътуване към гротескния образ на съвременната му Англия и Европа. В столицата на лилипутите — като през обърнат бинокъл — виждаме рязко очертан политическия живот на тогавашен Лондон. Особено ярко е разобличението, на което Джонатан Суифт подлага религиозните конфликти на своята епоха — знамето на всички вътрешни и външни войни в периода на буржоазните революции. Още преди години в памфлета си „Приказка за бъчвата“ Суифт е осмял кавгите между католици, англиканци и пуритани. Сега той представя църковното разцепление като глупашки твърдоглав спор за това от коя страна трябва да се чупят яйцата“, пише литературоведът проф. Александър Шурбанов в предговора към книгата.
Българското национално радио (БНР) запознава слушателите си с „Пътешествията на Гъливер“ през 1977 година, когато актьорът Борис Арабов прочита част от приключенията в страната на лилипутите:
Образите в огледалото на сатирата
„Сатирата е такова огледало, в което наблюдателите виждат всяко лице, освен тяхното собствено“, пише Суифт в една от първите си книги „Битката на книгите“, която пародира „битката“ между древните и модерните. Голямата задача на неговия живот е защитата на традиционните ценности на хуманизма от нечистите хищни ръце на капитализма. Джонатан Суифт се впуска в открита политическа борба чрез многобройните си памфлети в подкрепа на торите, но естествено неговите усилия са предварително обречени на неуспех. Затова и английският литературовед и историк Артър Лесли Мортън също твърди за него, че „води битката на бъдещето с оръжието на миналото“.
„Именно невежеството, безделието и порокът са най-важните черти на вашия законодател. Че най-добре обясняват, тълкуват и прилагат законите онези, в чийто интерес е да ги извращават, объркват и заобикалят. Виждам у вас някои начала за едно държавно ръководство, които в първоначалния си замисъл не са били лоши, но те сега са почти изчезнали, а останалото е опорочено и опетнено от корупция. Мнозинството твои съотечественици са най-зловредната раса от омразни гадини, които природата е оставила да пълзят по лицето на земята.“ Това е категоричното становище на краля на великаните след петдневните му разговори с Гъливер за политическото устройство на Великобритания.
През 1714 година Суифт участва в основаването на клуба на Мартин Скриблърус (измислен сатиричен образ). В съавторство с Александър Поуп и други писатели като Джон Арбътнот, Джон Гей и Томас Парнел те започват да пишат неговите „мемоари“, в които се подиграват със съвременната литература, култура и наука. През този период, въпреки че все още официално пребивава в Ирландия, Суифт е силно ангажиран в британския политически живот, като първо лобира пред правителството на вигите от името на ирландското духовенство, към което се числи, а след това работи в тясно сътрудничество с членове на правителството на торите до падането му през същата 1714 година.
След завръщането си в Ирландия Джонатан Суифт насочва политическите си усилия в опити да подобри тежкото положение на обеднелите хора, като настоява и за независимост от британското управление. Под псевдонима М.Б.Драпие Суифт публикува „Писмата на Драпие“ — протестен памфлет срещу въвеждането на нова медна монета, която обезценява ирландската икономика. Следва „Скромно предложение“, гротескната сатира, с която прави очевидно недвусмисленото предложение гладуващият ирландски народ да обмисли възможността да продаде децата на бедняците за храна на богатите:
„Всички, мисля, са съгласни, че този огромен брой деца в ръцете, в краката или на гърбовете на своите майки, а често и на своите бащи, при сегашното окаяно състояние на държавата, е много голяма несправедливост. Затова, който успее да намери честен, евтин и лесен метод да превърне тези деца в стабилни и полезни членове на обществото, напълно би заслужил да му бъде издигнат паметник като спасител на нацията. Искам обаче читателят да отбележи, че предвиждам този цяр само за кралство Ирландия и за никое друго, което някога е съществувало, съществува или ще съществува на Земята.“
Неговият невъзмутим, ироничен стил на писане, довел до безпощадна изразителност в сатирата му впоследствие е наречен „Суифтиански“.