Тя пресъздава стотици роли, стотици антиподни характери, но кое е обединяващото ги начало?

Иванка Димитрова (16 март 1920 – 4 април 2002) е една от „големите“ за поколението си с майсторството, благородството, финеса излъчвани от сцената. Тя е от онези хора, за които се казва, че от малки са обречени на театъра. Момичето преминава през студията на Николай Фол и Боян Дановски, играе в детски спектакли, в Кооперативния театър, Плевенския театър и стига до „Народния“. В запис от 1985 г. актрисата разказва за уроците, които е получила в Детската театрална школа, ръководена от Фол:

„Бях малка, когато семейството ми се пресели в София. А родното ми място е Разград. Често през лятото отивах на гости при баба си, която живееше там. Така че градът ми е близък“, споделя актрисата.
22-годишната Иванка Димитрова е една от 60-те членове и сътрудници на нелегалния Централен комитет на БРП, срещу които е повдигнат съдебен процес – наказателно дело №585/1942 г. По същия процес е подсъдим и Никола Вапцаров. Обвинени са по Закона за Защита на държавата за участието им в дейността на бойните групи, както и други деяния, свързани с опитите за насилствена промяна на установения държавен и обществен строй в България. Тя артистката и той поетът били „замесени с едно тесто“, с еднакви идеали. Пресекли се пътищата им в нелегалната борба, общите им цели и духовната нагласа ги сближили още повече – той в поезията, тя в изкуството. Двамата били в съседни килии и общували с почукване на стената чрез морзовата азбука. „Искаха ми смъртната присъда“, спомня си тежкия период актрисата. „Докато се водеше следствие, лежах една година в затвора. После по недоказуемост на обвинението бях освободена и автоматично прехвърлена в концлагер.“ В него остава една година, след което е освободена. При връщането си в София не ѝ разрешават да влезе в театъра. Срещата ѝ със Стефан Сърчаджиев, който тогава работи като режисьор в Скопие, дава възможност да замине с него и да играе в тамошния театър. Всъщност в Скопие била като интернирана. Всяка седмица ходела да се подписва в полицията. След 9 септември 1944 г. участва в представления на Фронтовия театър.

Установявайки се в София Иванка Димитрова е приета в състава на Народния театър, където остава дълги години. Има зад гърба си 21 постановки като режисьор и повече от 300 роли в театъра, киното, БНТ и БНР. Началото на нейната кариера е белязано от образите на любимата ѝ Валя от „Руски хора“ на Константин Симонов, Лауренсия от „Фуенте Овехуна“ на Лопе де Вега, Лиля от „Далечен път“ на Алексей Арбузов, Ирина от „Гимназисти“ на Константин Треньов, Уляна Громова от „Млада гвардия“ на Александър Фадеев. Малко по-късно са трите ѝ Ирини от „Вдъхновение“ на Магда Колчакова, „Огненият мост“ на Борис Ромашов, „Незабравими дни“ на Лозан Стрелков, и Татяна от „Разлом“ на Борис Лавреньов. Някога те са били първите откровения на младата актриса за мисията на театъра. Те са първата ѝ професионална защита на партийната правда, на комунистическото верую на онова време.
Следват дълбоко драматичните ѝ превъплъщения в ролите на Олга от „Три сестри“ на Антон Чехов, Варвара Михайловна в „Дачници“ от Максим Горки. Междувременно е Елисавета от „Дон Карлос“ на Фридрих Шилер, Елизабет от „Салемските вещици“ на Артър Милър, Вирджиния Уулф от „Кой се страхува от Вирджиния Уулф“ на Едуар Олби и много, много други. Дълго се помнят и други постижения на актрисата на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ – ролите ѝ в спектаклите „Добрата стара Англия“ от Съмърсет Моъм, „Пътник без багаж“ от Жан Ануи, „Цената“ от Артър Милър.
Монолог на Старата от „Последен срок“ на Валентин Распутин на Ямболска сцена – запис 1979 г.:

Иванка Димитрова търси човешкото и у най-отрицателните си героини, подхваща ги издълбоко, обича ги и споделя всичко това с публиката. И тя ѝ се отплаща стократно в процеса на съзиданието, наречен театър. „Публиката в театъра е храм за душата на актьора“, казва Димитрова.
За нея и нейното поколение актьори – Апостол Карамитев, Таня Масалитинова, Славка Славова, Андрей Чапразов, Ружа Делчев най-главното е изключителната самовзискателност в работата, вярата, предаността, пълното отдаване на сцената.
Нейното човешко и артистично обаяние излъчва деликатност, сдържана ерудиция. Поглъщащи са дълбочината на погледа и приглушеният глас. Иванка Димитрова е привърженик на реалистичното театрално изкуство, което естетически разкрива действителността. В своя творчески път пресъздава сложни за изпълнение художествени образи, с вътрешно психологическа динамика, със сериозни драматични дълбочини.
Тя изтърпява с присъщото ѝ мълчаливо достойнство естествената смяна на поколенията в режисурата. Един след друг си отиват съмишлениците, а на по-младите им е необходимо време, за да я опознаят, да я разберат и да заработят с нея. Време и може би смелост. В трудната пауза актрисата не губи самообладание. Сама посяга към режисурата. Очевидно изпитваща потребността да застане от другата страна на рампата, за да провери за кой ли път своя рефлекс към променливата природа на театралната специфика. Поставя предимно в кафе-театрите, където връзката със зрителите е съвършено непосредствена. Обича камерната сцена. През 1965 г. заедно с колеги създават Театър 199. В камерния театър всичко е интимно, близко и актьорът усеща непосредствено пулса на зрителната зала, диханието на хората или студенината на тяхното безразличие. Иванка Димитрова раздава знания, без да се пести и като преподавател по сценична реч във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Уроците ѝ по професионализъм са щедри и безрезервни.

А обединяващото ролите ѝ начало бе може би обичта – към изкуството, към онзи вълнуващ живот на човешкия дух, към идеалите и най-вече към хората от залата.