Той не се смята за голям писател, дори за успял. Просто е такъв, изтъкан от съмнения за това, което пише, и за всичко, което се случва у нас. „Животът е изпълнен със страдание и безсмислие”, обича да казва приживе Ивайло Петров.

Откъс от разказа му „Черното хоро” – чете Михаил Петров, запис 1983 година, Златен фонд на БНР:

Ивайло Петров (19 януари 1923 – 16 април 2005) е роден в село Гюкчедьолюк (дн. Бдинци) област Добрич, а истинското му име е Продан Кючюков.
„В детството си живях с простодушни, трудолюбиви хора. Освен кражбите на коне през границата, в селото не се помнеше ни една кражба, ни едно убийство или съпружеска изневяра, нямаше политически партии, които разделят и озлобяват хората, нямаше корупция и криминални произшествия”, разказва той.
Продан завършва гимназия в Добрич през 1942 година, по-късно участва с българските войски в последната фаза на Втората световна война – Отечествената (1944-1945). Печата за първи път във вестник „Фронтовак” през 1945-а. Заветната мечта на някогашното момче е да стане скулптор – майстори фигурки от кал, дялка човешки лица върху камък. После е обзет от друга страст – театъра. Иска да бъде режисьор или актьор и преди да се уволни от военната служба, поставя в Шуменския театър пиеса, в която играят негови набори от казармата и девойки от местния Институт за учители.

През 1947-1949 година, младежът учи няколко семестъра право в Софийския университет „Климент Охридски” и едновременно графика при Илия Бешков в Художествената академия. След като написва няколко разказа и започва работа като редактор в Радио София, напуска Академията, „защото не ми стигаше време, за да съчинявам разкази”.
Последователно работи в издателство „Български писател”, списание „Пламък”, вестник „Литературен фронт”, вече като Ивайло Петров. От 1973 до 1983 година е съветник в Съвета за духовни ценности към Държавния съвет. Първият му сборник с разкази е „Кръщение” (1953). Другите му известни творби са: „Нонкината любов” (1956), „Мъртво вълнение” (1961), „Преди да се родя и след това” (1968, повест дописана: „Преди да се родя и след смъртта ми”), „Объркани записки” (1971), „Божи работи” (1979), „Баронови” (1997), „Циганска рапсодия (1999)…
Днес името му се свързва най-вече с прословутия роман „Хайка за вълци”. Роман за моралната катастрофа, която колективизацията донася на българското село. За него Ивайло Петров е яростно критикуван преди години и възхваляван до небесата по-късно.
За „Хайка за Вълци” Тончо Жечев казва: „Дори само този роман да можехме да вдигнем високо, той щеше да е оправдание за съществуването на съвременната българска литература”.
В произведението е описан периодът от около 40-50 до към 60-те години на ХХ век. То е трудно и сложно време на социално, икономическо и нравствено преустройство на обществото. За пръв път в историята на човечеството е установен комунистически строй. Премахната е частната собственост, религията е отречена като „опиум на народите”, въведена е колективна обработка на земята, преосмислени са нравствените ценности. За да се постигне тази първа в света коренна промяна в обществения живот, се изисква всеобщо единомислие и съзнание, но те не могат да се осъществят така бързо, както иска властта. Това я принуждава да прибягва към насилие, на което стават жертви много невинни хора.
Цензорите на Българската комунистическа партия (БКП) побесняват след излизането на първата част на романа през 1982 година. В него се описва колективизацията на българското село и тежките последствия от нея. Ивайло Петров успява да навлезе дълбоко в недрата на селския живот, да се докосне до невероятно съкровените и деликатни изживявания на хората в един труден и преломен период.
„Централния комитет на БКП се събра и реши да изчака продължението на романа ми, преди да предприеме нещо срещу мен”, спомня си Ивайло Петров. По петите му известно време върви агент на Държавна сигурност.
Втората част на „Хайка за вълци” вижда бял свят през 1986 година благодарение на знаменитата реч на Михаил Горбачов за демокрацията. Ивайло Петров е сред дванайсетте български интелектуалци дисиденти участвали в прочутата закуска с френския президент Франсоа Митеран на 19 януари 1989 година. Писателят никога не изтъква инакомислието си в онези години. Напротив, често го смятат за темерут и мълчаливец, защото не обича да шуми около себе си. Той прилича донякъде на героите си. Издялан с едри, драматични щрихи, той повече мълчи, сякаш знае някаква непоносима тайна, която ще ни нарани. Думите му се отронват тежки като камъни и винаги застават на мястото си.
Неговата „Хайка за вълци” е посрещната с голямо очакване и възторг от читателите, защото отговаря на техните открити въпроси за етапите на колективизацията и реакцията или отсъствието на протест от страна на широките селски маси. Това се оказва твърде достоверна картина в рамките на тогавашната действителност. Книгата става философско произведение за драмата на българското битие, разпаднало се на отломки, водещи до забрава. Според поетесата Мирела Иванова „„Хайка за вълци” е един от най-важните и прозорливи романи в националната ни литература. Роман, в чието драматично, братоубийствено и величаво българско неслучване тепърва ще се припознаваме и проумяваме. Той някак размести задрямалото ни време, събуди ни за истината, предизвика ни да заживеем с нея”.

В своите разкази и романи Ивайло Петров продължава трайни теми и проблеми на Йордан Йовков – не просто като интонация (особено в ранното си творчество), но главно като „обсъждане” на поезията на живота с нейните драматични кризи и подеми: убийството на красотата, жестокостта на нравите, самотността на великия  стремеж, вроденият инстинкт за подвиг. Но той се докосва и до жестокото изображение, характерно за Елин Пелин или Георги Караславов: разголването на порока без шансове за амнистия не само на палача, а и на жертвата. По такъв начин етичният мироглед постига точни социални измерения.
Ивайло Петров е майстор на българската художествена реч. Речта на героите, езикът на автора – с български интонации, мелодика, вътрешни връзки, език, който помни родовите си черти и се развива във времето. Творецът се опазва от пристрастяване към архаизмите, към регионалните окраски на езика.
След постигнатия успех в романната форма изглежда като парадокс внезапното насочване на Ивайло Петров към краткия разказ, чиято сила е в лаконизма на анекдота, в обобщеността на графичната линия. В тези разкази има опит за доразвиване на традиции, заложени блестящо от Емилиян Станев в разкриването на живота на природата и нейните обитатели.
В миниатюрите от цикъла „Малки илюзии” писателят подклажда благородни пориви, но и разпалва сатирата и иронията.
Като че роден непрекъснато да се променя, развива, шокира, след големи колебания Петров вади от долапи и тавани свои картини и подрежда самостоятелна изложба. Самокритичността и вродената стеснителност на рисуващия още от детските години творец, го карат да се смята за любител.

Писателят споделя за хобито си – живописта, запис 1993 година, Златен фонд на БНР:

Скромността му по отношение на живописта също се оказва неоправдана. Художникът Сули Сеферов твърди: „Ивайло Петров е много по-истински от доста други живописци. Той овладява пространството и балансира цветовете като децата – без да съзнава колко добре го е постигнал”.
До четките се докосва сякаш скришом, със страх да не помислят, че иска да добави допълнително слава към известността си на писател белетрист.

Ивайло Петров е лауреат на Голямата награда за цялостен принос в българската книжовна култура „Христо Г. Данов” за 2002 година, на наградата „Златен век” за принос в българската култура, на Голямата награда на СУ „Св.Климент Охридски” за литература, на орден „Стара планина” първа степен. Още приживе е обявен за класик на българската литература, а творбите му са преведени на белоруски, китайски, монголски, немски, руски, японски, румънски, френски, полски, словенски езици.

Част от словото на твореца на церемонията по удостояването му с Голямата награда на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, документален запис 2002 година:

С „Присъда смъртна” Ивайло Петров потвърди своето верую, че писателят е човек, който не може да наблюдава безразлично живота и борбите на своето време, че неговият морал е неговата обществена позиция. Верую прозиращо и в жестокото заглавие „Хайка за вълци”, за ожесточеното време, в което една зла стихия отнесе от българските земи оцелели с векове добродетели.