„Има едно определение – „Еврейската улица“. Това е пъстрият, колоритен, изпълнен с тъга и хумор, с шеги и драми живот на софийските евреи. Тази неотбелязана на картата на София „улица“ особено в миналото – през най-жизнените творчески години на Хаим Бенадов дишаше, страдаше, смееше се, биеха я и тя си отмъщаваше“, казва писателят Виктор Барух за средата, чиято рожба е Хаим Нисим Бенадов (27 юли 1907 – 3 юли 1991) български писател, сатирик, журналист.

Кореняк софиянец (и баща му, и дядо му са родени в столицата) в семейство с пет деца, Хаим завършва гимназия в родния си град. Както самият той признава: „Аз бях най-крехкото и безпомощно дете в семейството. Много късоглед, силно рус, слаб, стеснителен, склонен към уединение и майка ми отдаваше цялата си нежност и грижа на мен.“ Но майката умира рано, семейството все повече обеднява и се разпада. Години наред момчето изкарва своя оскъден залък с тежка и често случайна, винаги зле платена работа.
През 30-те години Бенадов започва да пише хумористични разкази под псевдонима Нибен. По-късно участва в списването на седмичника „Брод“ (1935), става съосновател на хумористичния седмичник „Хоровод“ (1937). По времето на голямата икономическа криза между 1929 – 1933 година Хаим Бенадов навлиза в работническото движение. От този период са първите му издадени творби: „Нощи в кабаре“ (1934), „Безгрижни минути“ (1938), за която казва: „какви ти безгрижни минути за безпаричния, безработен литературен работник, но затова пък удобно заглавие пред цензурата“. Третата книга „Хора от низините“ (1939), съдържа разкази, в които се описва нищетата в Ючбунар (западната част на стара София, където се намира и „Еврейската улица“), съдбата на вехтошарите, обикалящи софийските улици и замогналата се средна еврейска „буржоазия“ – „касапи и търговци на платове, които продаваха дъщерите си срещу голяма зестра на издигащи се лекари и адвокати“.

През 1934 година Бенадов е приет в редовете на Българската комунистическа партия (БКП). В годините на антифашистката съпротива (1923 – 1944) участва в нелегалната борба в квартал Ючбунар. Съгласно „Закона за защита на нацията“, през 1943-та заедно с други софийски евреи Хаим Бенадов е принудително изселен първо в Стара Загора, а после в Бяла Слатина. В Бяла Слатина е замесен в конспирация и почти месец инквизиран в ареста, а после е изпратен във Врачанския затвор, където след удар с железен лост по дясната ръка, завинаги е лишен от способността да пише с нея, но се научава да се справя с лявата.

След 9 септември 1944 година Хаим Бенадов се връща в обичаната София. Става председател (и душата) на възобновеното „Еврейско народно читалище“. Работи като главен редактор на вестник „Еврейски вести“, участва в списването на вестник „Народна борба“, а от 1950-а дълги години е заместник главен редактор и отговорен секретар на вестник „Стършел“. В хумористично сатиричния вестник писателят потъва в „много весела, но и дълбоко принципна среда“. Там са Павел Вежинов, Валери Петров, Богомил Райнов, главният редактор – Димитър Чавдаров-Челкаш и художниците Стоян Венев, Никола Мирчев, Марко Бехар, а отдел „Поезия“ се завежда от Радой Ралин. „Когато пристигаше Радой, който имаше навик още от стълбите на долния етаж да пее високо, така че ехтяха из цялата сграда весели песни и куплети, които сам съчиняваше – наставаше голямо оживление“, си спомня Бенадов. Заради някои фейлетони във вестника често го заплашват с даване под съд, „защото подривали стопанската и икономическата политика“…
„Хуморът се приема, дори затова, че човек може да го изкарат, че няма чувство за хумор. Докато сатирата никога няма да се приема лесно. Засегнатите никога не признават грешките си. Така, че хумористът сатирик никога не може да бъде спокоен, той трябва винаги да е готов да носи отговорности и да понася последици“, признава Хаим Бенадов. И както казва: „Колелото се завъртя и се заредиха сборниците хумористични разкази и фейлетони – „Каляване на нервите“, „Ще бъда принципен“, „Въртележка“, седем книжки от библиотека „Стършел“, пет книги за деца, повестта „Обречените“, мемоарният роман „Този дълъг път…“, в който „Ючбунар и София цели са вътре. И във всичките тези книги – във всеки ред, във всяка страница присъства София!“
Хаим Бенадов е автор на над 20 книги с разкази, фейлетони между които и „Заплетени истории“ (1957), „Има ги всякакви“ (1962), „Избрани творби“ (1967), мемоарната книга „Жива памет“ (1983) „Когато вятърът си играе“ (1990) и други. Разказите му за деца са събрани в произведенията „Срещу празника“(1965), „Вълшебната игра“ (1978)…  Гръмките словоизлияния, кухата метафоричност, претрупаността с натруфени прилагателни и сравнения са чужди на писателя. А хуморът и сатирата упорито изучава от своите учители Алеко Константинов, Шалом Алейхем и Антон Чехов.
„И всичко това беше постигнато с цената на едно огромно човешко усилие, защото нищо не беше подарено от живота, нищо не му бе спестено като горчивина и удари от враждебната действителност“, си спомня Яко Молхов – литературен и кинокритик.
Създаващ впечатление на необикновено силен дух Хаим Бенадов всъщност е доста изтощен физически човек, нападнат от множество болести и с очи скрити зад високо диоптрични очила. „Той, болният човек, беше най-бодрият между нас, най-веселият, той пръскаше флуидите на своето крепко душевно здраве във формата на остра сатирична наблюдателност и импровизаторска дарба да внесе смях и в най-тъжите минути на живота. Той се бореше със съдбата и я надвиваше със смях“, продължава Молхов.
Хаим Бенадов е фейлетонист и сатирик през цялото време на своя дълъг литературен живот. Това значи – критик на обществото, критик на тоталитарната система, която отрича, на бюрократизма, страдащ заради несбъднатите мечти на своето борческо поколение. Едновременно с това „един хуморист, който пише за нередностите на другите, трябва да бъде безупречно чист и честен човек. Иначе никой няма да му вярва“, изповядва творецът.
Да надделяваш над страданието, изправяйки кривините да разсмиваш другите – това е начин на живот и урок по доблест и виталност.

Журналистът Джеки Бенадов разговаря с баща си Хаим Бенадов за творчеството по време на престоя му в почивния дом на писателите в Хисаря. Сатирикът чете уводната част на разказа си „На тъмно“, запис 1980 година, Златен фонд на БНР: