Всеки от поколението от 50-те и 60-те години на миналия век не един път е гледал френската комедия с Луи дьо Фюнес „Голямата ваканция“. Тогава френското кино, въпреки че е отвъд „Желязната завеса“, беше на почит. Дали е алюзия, дали не е, но събитието, което в най-новата ни история е обозначено като „Голямата екскурзия“ далеч не е нито така забавно, нито пък смешно. Тъкмо обратното – ще остане като безумна страница от историографията.
През 1989 г. българските турци (около 850 хиляди души) навлизат в петата година от насилственото им преименуване. Според обзорните справки на МВР етническите отношения в България изглеждат стабилизирани. Българските мюсюлмани използват традиционните си имена в общуването помежду си, а новите – в официални случаи. Но неочаквано започват бунтове на турците от Североизточна България. На какво се дължат те?
В края на 1988 г. в България се появява организирано дисидентско движение, което на 9 май 1989 г. поставя пред Народното събрание въпроса за правата на българските турци. На 10 май парламентът облекчава пътуванията в чужбина и правото на българските граждани на задграничен паспорт. Едва след тези решения българските турци се включват в събитията. На 20 май 1989 г. в с. Пристое, Шуменско, е проведен техният първи протестен митинг. Следват бунтове и открити протести сред турската общност в Джебел, Кърджалийско, Каолиново, Шуменско и Езерче, Разградско. Те са потушени със сила, при което загиват седем и са ранени още 28 от участниците в митингите, други 40 са арестувани като „подстрекатели“ и по-късно експулсирани от страната. Но в периода 1984 – 1987 г. в България има разкрити 42 нелегални „протурски“ групи. Те са съставени от етнически турци, на част от които принадлежността към Държавна сигурност е официално установена. Някои от членовете на тези групи са осъдени за противодържавна дейност, планиране или извършване на тероризъм – атентати, саботажи и диверсии, контакти с турски задгранични функционери в България.
Провеждането на т. нар. „Възродителен процес” е било свързано с партийна и оперативна подготовка съответно от БКП и от МВР. Началото е било поставено на 19 юни 1984 г. с решение на Политбюро на ЦК на БКП „За по-нататъшното сплотяване и приобщаване на българските турци към делото на социализма, към политиката на БКП.“ В документа се е изразявала тревога от продължаващото обособяване на българските турци, от проявите на протурски национализъм, религиозен фанатизъм и битов консерватизъм. Това „възродително“ преименуване протича още от самото начало в условията на репресия по места с участието на милиция, войска, партиен и профсъюзен апарат. Задачата е била всичко това да стане в максимално бързи срокове.
Доколко тази протестна вълна на петата година от възродителния процес е спонтанна или предварително подготвена е трудно да се каже, но е известно, че намиращият се в затвора Меди Доганов (Ахмед Доган) се възползва от ситуацията, за да формулира пет искания от името на българските турци:
1. Обща амнистия за всички пострадали от т.нар. възродителен процес. 2. Да им се възстанови турското име. 3. Да се внесе законопроект в Народното събрание за свободно упражняване на майчиния език на малцинствата в България. 4. Пълна свобода на вероизповеданията. 5. Даване на възможност за свободно изселване в Турция.
Дали петата точка е дала идеята, или случайно е съвпаднала с основното послание от медийно обръщение на Тодор Живков от 29 май 1989 г., е въпрос. Живков заявява: „На всеки български гражданин се дава възможност да пътува, където поиска… Всеки, който желае, може да се възползва от това право по своята съвест и според своята воля.“ Разрешението за заминаване е използвано от турските активисти, за да организират поредната изселническа вълна (след онази от началото на 50-те години и от 1968-1978 г.), а от официалната власт като възможност да се намали турската общност в България с 200-300 хиляди души. Съчетаването на двете тенденции води до разтърсилата България „голяма екскурзия“. От юни до август 1989 г. около 320 хиляди български турци заминават за Турция.
На 21 срещу 22 август 1989 г. Турция едностранно затваря границите си, което за тези, които не са могли да преминат, е истинска драма.
Около 150 хиляди турци по-късно се завръщат в България, но трайната вреда е нанесена. Българските турци са с усещането, че са прогонени от родината си, а много българи са засегнати от „неблагодарността“ на турците, напуснали страната в тежък момент, оставяйки реколтата неприбрана, цели области обезлюдени, а много производства – без работна ръка.
Не е чудно, че в тези условия национализмът избуява. През 1989 г. са организирани многохилядни български митинги, заклеймявайки турците като предатели, не по-малко емоционални са и турските протести, обвиняващи българите, че са нарушили човешките им права. Това е „етническият сблъсък“ от 1989 г., оставил срамен печат върху българската държава.
В края на 1989 г. възродителният процес е отменен и политически осъден, но последствията от него се усещат и до днес.