Описван като„най-великият композитор на италианската опера след Верди“ Джакомо Пучини е може би най-известният композитор на веризма (от италиански vero — истина), заедно с Пиетро Маскани, Руджеро Леонкавало и Умберто Джордано. Оперите на Пучини са издържали изпитанието на времето, а някои от неговите композиции се считат за едни от най-добрите в оперното изкуство  — „Мадам Бътерфлай“ (Madama Butterfly), „Тоска“ (Tosca) и „Бохеми“ (La bohème). В Архивния фонд на Българското национално радио (БНР) се съхраняват десетки записи на прочути арии от тези опери, които са изпълнявани през годините от световноизвестни български оперни артисти като: Юлия Винер, Райна Кабаиванска, Гена Димитрова, Никола Гюзелев и Никола Николов, които прославят страната ни както в родината на Пучини, така и по целия свят.

Композиторе веризмо

Роден през 1858 година в семейство от музикалната династия Пучини, Джакомо Антонио Доменико Микеле Секондо Мария Пучини получава своето музикално образование от ранна детска възраст. Още в юношеските си години свири на орган и дирижира оркестъра в църквата на Бенедиктинския орден, където преди него са свирили баща му Микеле и дядо му Доменико Пучини. Свири безупречно на орган и прави прекрасни импровизации в инструменталната музика. Първата си опера Пучини композира когато е на 25 — „Самовилите“ (или „Вилите“, Le Villi).

Уловил духа на оперната традиция на веризма, Пучини продължава да пише следващите си опери, които също са добре приети от публиката. Но възторжена критика той получава за „Манон Леско“, върху която работи с либретистите Луиджи Илика и Джузепе Джакоза. Този тандем се запазва в продължение на дълги години и в този период те създават най-известните оперни спектакли на Пучини. В тях, вместо да взаимства сюжети от народни предания и митологични разкази, Пучини използва успешни пиеси или новели написани от негови съвременници.

Операта „Бохеми“ е написана по романа „Сцени из живота на бохемите” на Анри дьо Мюрже, публикуван през 1851 година. Премиерата на Пучини е през 1896 година и бързо става популярна в цяла Италия — докато Руджеро Леонкавало, който също продуцира опера със същото заглавие, която използва за основа романа на дьо Мюрже. Въпреки че версията на Леонкавало е изключително добре приета след дебюта си през 1897 година, в рамките на 10 години версията на Пучини се превръща в по-ценената и поставяна от двете опери. Днес версията на Леонкавало почти не е позната в съвременния оперен репертоар.

„Мадам Бътерфлай“ също е базирана на кратък разказ публикуван през 1898 година, който на свой ред е създаден по полу-автобиографичния френски роман „Мадам Хризантема“ от Пиер Лоти. В аудиоархива на БНР се съхраняват записи на прочутите арии от тези опери, изпълнени от лиричният тенор на „Ла Скала“ Никола Николов:

Първата опера от Пучини, която е изпълнена в България след 9 септември 1944 година е „Тоска“, създадена по пиесата „La Tosca“ на Викториен Сарду от 1887 година. За спектакъла, изпълняван от солисти като майка му Надя Тодорова, и за поколението на първите солисти в българската опера, разказва диригентът Недялко Недялков:

В едно от емблематичните си изпълнения на Тоска през 1976 година се превъплъщава примата на българската опера Райна Кабаиванска:

Песните на любовта

Заедно с бъдещата си съпруга Елвира Бонтури, която напуска мъжа си, известен милански банкер, Пучини живее без брак и е принуден да напусне родния си град Лука. В следващите 30 години семейството се установява в село Торе дел Лаго. Там, в мир и спокойствие, далеч от шума и суетата на Милано, Пучини композира повечето си популярни и днес опери. Гласът на маестрото се съхранява в архива на БНР, в презапис от неговото посещение в Ню Йорк през 1907 година. При отпътуването си за Италия Пучини благодари на публиката за сърдечния прием, а също и за чудесните изпълнения на Нюйоркската филхармония и завършва с думите — „…Америка завинаги!“:

По време на престоя си в Ню Йорк Пучини присъства на представлението на пиеса от Дейвид Беласко, а приключенския ѝ сюжет му дава идея за създаването на нова опера. Две години по-късно се появява „Момичето от златния Запад“ (La fanciulla del West ). В нея умело втъкава елементи от американска народна музика и ползва смели за времето си изразни средства. Премиерата в Метрополитън опера на Ню Йорк под диригентството на Артуро Тосканини. Главната мъжка роля е изпълнена от Енрико Карузо, а представлението има огромен успех. Пучини е извикан 55 пъти на сцената и е увенчан с масивен сребърен венец.

„Музиката на Пучини е една необятна вселена от емоционална дълбочина, наситеност и любов“, казва за маестрото оперното сопрано Деси Стефанова. „Пучини, известен със своите прекрасни и уникални опери, изглежда не е имал особено влечение към не-оперна музика, но въпреки това е създал прекрасни песни за глас и пиано. Някои от тях са композирани случайно, други по поръчка или по молба на приятели. Но най-интересното и впечатляващо за мен в песните на Пучини е, че всички те намират отглас в оперите му. Така например най-известната му песен „Слънце и Любов“ (Sole e Amore) става основа на квартета от III-то действие на операта „Бохеми”. Пучини подарява тази песен с автограф на Франческо Паоло Тости и пише „ това е първият зародиш на Бохеми“. Отглас от “Пълен напред „Урания“ (Avanti Urania) откриваме в „Тоска” и „Мадам Бътерфлай”. Съседът на Пучини в Лука — маркиз Лиши, си купува шотландски параход и го кръщава „Урания” и го моли да напише песен за него. Финалът на песента е стопроцентова препратка към кораба на Пинкертон в „Мадам Бътерфлай” и тръпнещата в очакване Чо-Чо-Сан.“

След дългите години на плодотворна работа и спокоен семеен живот неочакван изблик на ревност, на съпругата на Пучини, срещу прислужницата им Дория Манфреди превръща живота им в ад. Елвира обвинява младата слугиня в незаконна връзка с Пучини, като същевременно я заплашва с убийство. Младото момиче не може да понесе несправедливите обвинения и се самоубива. Последвалото следствие доказва, че тя е девствена, а семейството ѝ повдига обвинения срещу съпругата на Пучини. Този скандал и последвалото дело, в което Елвира се признава за виновна „за преследване и клевета“ се превръща в един от най-шумните в Европа. Благодарение на сериозни преговори и изплащането на голямо обезщетение на семейство Манфреди Пучини успява да ги убеди да оттеглят иска си. Но спокойствието никога вече не се завръща в семейство Пучини.

Следва дълъг период на творческо затишие, в което Пучини сякаш напълно е изоставил композирането — изпада в меланхолия и не създава нови произведения в продължение на шест години. В този период избухва и Първата световна война и композиторът, убеден пацифист, заявява: „Войната е нещо ужасно дори и при най-добрите нейни резултати. Кой ще победи е все едно, щом като милиони хора ще бъдат принесени в жертва“. Заради публично заявената си позиция, както и отказът му да се присъедини към реакционните сили в Италия Пучини е обвинен в предателство срещу страната си.

Последното оперно вдъхновение застига Пучини в Берлин, отново по време на спектакъл — драматичният „Турандот“ на италианския драматург Карло Гоци. През 1985 година драматичният тенор Димитър Дамянов и оперната прима Гена димитрова записват „Турандот“ за звукозаписната компания „Монд“, която я издава на плоча. Копие от нея се съхранява в Архивния фонд на БНР:

За интензивния работен процес при реализацията на записите и удовлетворението от срещата с лиричността и драматизма на принцеса Турандот, Тоска, мадам Бътерфлай, Манон Леско Гена Димитрова разказва в интервю за БНР през 1987 година:

В една от най-прочутите арии на „Турандот“ — „Никой да не спи“ (Nessun dorma), в ролята на принц Калаф е Никола Николов:

Тази китайска приказка за първи път главната героиня на Пучини е отрицателен образ, а в нея композиторът създава и масови хорови сцени, които не присъстват в предишните му опери. Ракът на гърлото и неуспешната операционна интервенция в Брюксел водят до рязко влошаване на здравословното му състояние. Джакомо Пучини умира на 65 години, преди да довърши операта „Турандот“. Недовършени остават дуетът на принцеса Турандот и принц Калаф и финалът на трето действие. Световната премиера на операта е на 25 април 1926 година в миланската „Ла Скала“, с диригент Артуро Тосканини. Той спира изпълнението на третия акт след погребалния хор за Лиу и се обръща към публиката с думите: „Тук операта свършва, защото в този момент маестрото е мъртъв.“

Свидетел на този погребален ритуал за Лиу в операта в Рим е певицата Елисавета Йовович, която разказва за БНР, че „сякаш изнасяха тялото на самия Пучини, а публиката му отдаваше почит“:

А на възпоменателната табела, поставена на дома на семейство Пучини са записани прощалните думи на неговите съграждани:

„Тук на 22.ХІІ.1858 година се роди Джакомо Пучини, произхождащ от стар музикален род. Той създаде леко запомнящи се, правдиви и изящни мелодии, обогатени с нови гласове на живота. Като прославен майстор той чрез стилово съвършенство и гъвкави форми отново утвърди в цял свят националното съдържание на изкуството.“ От гордеещия се със своя син град