Минава „През бурята“ за своето призвание
Литературният критик и историк Георги Цанев (21 септември 1895 – 21 юли 1986) е роден във врачанското село Борован. През 1915 година записва славянска филология в Софийския университет, поради войната обаче е принуден да прекъсне и възстановява следването си през 1919-а. В периода 1926–1928 специализира в Карловия университет в Прага, където се сблъсква с европейските литературни идеи, които по-късно ще залегнат в неговото критическо мислене.
След отделянето си от Георги-Бакаловото издание „Нов път“ започва да сътрудничи на списание „Златорог“, което играе ключова роля в оформянето на неговите творчески възгледи. В литературния живот на страната навлиза активно през 1922 година, когато излиза статията му върху стихосбирката „Да бъде ден“ на Христо Смирненски. Първоначалното заглавие на поетичната книга е „През бурята“, но младият критик настоява то да бъде сменено. С рецензията Цанев навлиза в литературната критика, а текстът е сред първите, които анализират творчеството на Смирненски. В радиоразговор от 1975-а критикът си спомня за тази важна стъпка в началото на своето поприще:
Критик говори за критик
Според литературоведа Тончо Жечев критическите позиции на Георги Цанев са неразривно свързани с неспокойните години след Първата световна война – време на разочарования и нови търсения, което насочва литературата към реализъм и социална ангажираност и я изправя срещу символистичната естетика. Жечев продължава своето портретно изказване:
„Навсякъде в неговата естетика, вкусове, разсъждения, оценки откриваме следите на това бурно време, на неговите предпочитания и тенденции. Литературата, която имаше явление като Смирненски, Гео Милев, Фурнаджиев, Разцветников, Багряна, Каралийчев, Стоян Загорчинов, Караславов, Емилиян Станев, Орлин Василев, Радевски, Павел Вежинов и други, искаше свой критик и в значителна степен го намери в лицето на Цанев, който заедно с някои други стана тълкувател на новите проблеми, поставени от живота и творчеството на тази нова плеяда, на тази нова посока в нашата литература.“
Цанев търси опорни точки в българското Възраждане и реалистичното направление след Освобождението, в примера на Алеко Константинов и Захари Стоянов. Дори при символистите критикът открива и цени „онова, което е реалистично в символизма, народностно и фолклорно непосредствено“, но остава чужд на самото направление.
Друг принос в литературно-критическата дейност на Цанев представляват неговите портрети на български писатели, между които на Николай Лилиев и Г. П. Стаматов. „В тях той се домогва до артистичен блясък и критическа точност, едно тъй рядко съчетание“ – казва Жечев и допълва в разговор за Националното радио от 1975-а:
„Из-Кри“ прехвърчат на „Оборище“
В периода 1938–1943 Георги Цанев е в сърцето на културния живот на страната като основател и главен редактор на списание „Изкуство и критика“. То се превръща в духовна трибуна, в която се раждат и израстват имена като Валери Петров, Богомил Райнов, Павел Вежинов. „Цанев беше един прекрасен редактор“ – спомня си Любомир Пипков, който завежда тогава рубриката за театрална критика. „Често вземаше ръкописите ми и питаше: „Какво искаш да кажеш, собственико, с това изречение? – и така ме тласкаше към пълна яснота на мисълта. Това беше голяма школа за мене, през която преминаха много от младите поети.“
Наричано накратко от сътрудниците си „Из-Кри“, списанието се откроява със своята взискателност и строгата си прецизност към езика и формата. Дори в годините на бушуваща война книжното му поле остава пристан за литературата и изкуството. В дома на редактора на улица „Оборище“ постоянно се събират български интелектуалци, а около обединяващата фигура на Цанев те мечтаят, споделят и насочват перото си към нов, по-справедлив свят – спомня си театроведът Любомир Тенев и споделя в радиоинтервю:
Наследството
Името на Цанев далеч надхвърля страниците на списанията и оживените литературоведски беседи. Той е авторитетна личност в академичните аудитории и научните институции. Като ръководител на Катедрата по история на българската литература в Софийския университет и дългогодишен директор на Института за литература към БАН успява да зададе стандарти за научна прецизност и методическа строгост, които се следват десетилетия наред.
След 1944-а той участва активно в изграждането на новия литературен канон, подкрепя реализма и социалната насоченост в литературата, което съответства на тогавашната официална културна политика. Това му дава институционална сила и възможност да налага критерии, но често е и критикуван за идеологическа пристрастност, когато оценките му съвпадат с партийния дискурс. Някои изследователи отбелязват, че неговият строг реализъм и рязко отхвърляне на символизма понякога ограничават обхвата на интерпретацията, но въпреки това не може да не се отчете приносът му. Именно през този период Цанев създава някои от най-мащабните си трудове – четиритомната „Страници от историята на българската литература“, очерците върху творчеството на Пейо Яворов и Никола Фурнаджиев, както и „Книга за критиката“, където обобщава своя опит и възгледи за литературата. Извън идеологическите пластове на своето време трудовете му продължават да бъдат референтни източници за литературоведски изследвания и са ценени по своята систематичност и методическа дълбочина.
Георги Цанев остава фигура с високи критерии – човек, който настоява за качество, яснота на мисълта и уважение към формата и съдържанието на литературата. Личността му е неразривно свързана с българския литературен живот на XX век – като критик, литературен историк, редактор, педагог и вдъхновител на нови поколения писатели и литературоведи. „Той не е адепт на школи, на направления в литературата. Доколкото може да бъде фанатик – казва Тончо Жечев – е фанатик на органичното развитие на българския художествен гений.“ Жечев го нарича „странен воин в полето на прекрасното“, който въпреки множеството литературни битки, „обича мира в това бранно поле. Сърцето на Цанев принадлежи на литературния мир, на единодушието и на преклонението пред всичко, сътворено от таланта“.