Георги Стаматов (25 май 1869 – 9 ноември 1942) е изключително колоритна фигура в българската белетристика. Бивш армейски офицер, а в последствие професионален съдия, този майстор на словото се ражда в Русия, в град Тираспол. Син е на видния юрист Порфирий Христофоров Стаматов, пряк потомък на български изселници в Бесарабия от времето на войната на Русия с Турция (1828-1829). Детството и юношеството му са безгрижни. Учи в Южнославянския пансион на Тодор Минков в град Николаев. През 1880 година семейството му се завръща в България. Стаматов-старши е избран за първи председател на току-що учредения в София Върховен касационен съд, а после и за министър на правосъдието. По негово настояване Георги постъпва като кадет във Военното училище. Остава в него цели пет години. След производството му в офицерски чин го изпращат на служба в Пловдив. По-късно младият офицер служи и в Сливен. Именно в Сливен, Георги Стаматов започва да издава с приятеля си Гено Стойнов литературното списание „Разсъмване”. Тази му дейност плюс неговите русофилски изказвания го докарват до уволнение от армията. Стаматов сваля офицерския мундир с облекчение и се записва в Юридическия факултет на Софийския университет. Две години по-късно продължава образованието си в Швейцария. Стаматов е близък сътрудник на Македонския таен революционен комитет в Женева. Известно време участва в дейността на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
През 1902 година вече е съдебен кандидат в София, а по-късно става и съдия. Дълго време съдийства и в Кюстендил.

„Изкушение“ – спомен на литературния историк и критик Иван Богданов – чете актьорът Борис Арабов. Миниатюрата в проза разказва случай из съдебната практика на Георги Стаматов като съдия в Кюстендил, запис 1970 година, Златен фонд на БНР:

За цялата си съдебна практика Георги Стаматов не подписва нито една смъртна присъда. В такива разкази като „Голгота”, „Старият прокурор” и „Разказ за един доктор” той посочва вредата от смъртното наказание. Никой няма право да разполага с чуждия живот. Никой няма право да отнема онова, което не би могъл да върне.
Не може човек, който поради характера на професията си се среща всеки ден със закононарушители и престъпници, да не се повлияе в края на краищата от тези свои контакти. Сигурно някъде другаде има добри и почтени хора, но те си нямат работа с прокоратурата и съда. Пред очите на писателя преминават дела, дела, дела – хиляди провалени човешки съдби, разбити животи, опустошени семейства. От съдебните преписки те се прехвърлят в разказите и така в тях се натрупва само мътилка, углавни деяния, криминалистика. И присъди, присъди, присъди…
„Сборник от присъди – произнесени и непроизнесени, представляват неговите книги. В тях има толкова много кандидати за затвора, че едва ли би се намерил такъв грамаден зандан, който да ги побере.
Но макар да се прави на много коравосърдечен и неотзивчив, всъщност писателят носи драмата на всеки един от тези нещастници в себе си, изживява я не по-малко трагично от престъпника. И я споделя и убива по-често пред чашата, отколкото пред белия лист. Но като я опише, той се освобождава от нея. Защото я доверява на читателите си с цел да предпази самите тях и да смекчи суровите нрави, да ги облагороди със средствата на художественото слово”, казва литературоведът Любен Георгиев.

Литературният живот на Георги Стаматов започва през 1891-ва, когато в списание „Деница” излиза първото негово стихотворение „Невесел е за мен деня”, което е подписано с псевдонима „Аврамов”. През 1894 година се появява и първият му разказ „От кога Загорови са щастливи”, публикуван в списанието „Мисъл” на д-р Кръстьо Кръстев. Творецът сътрудничи на списанията: „Българска сбирка”, „Съвременник”, „Съвременна мисъл”, „Листопад, „Златорог”, „Изкуство и критика” , „Македонски преглед” и на някои вестници. Георги Стаматов създава успешна поредица от разкази: „Идилия”, „Вестовой Димо”, „Пикник”, „Хамалин”, „В миши дупки” и други, които обединява в първата си книга „Избрани очерки и разкази”, излязла през 1905-а. Следва томчето с разкази „Скици”, появило се в навечерието на Първата световна война. Още в първите му книги проличава безпощадният критик на тогавашното градско общество. Неговите герои са офицери, чиновници, интелигенти, банкери и босяци.

„Беше се родил сатирикът –изобличител”, спомен на Владимир Полянов, запис  1975 година, Златен фонд на БНР:

Георги Стаматов е изключително наблюдателен човек. Преценките му за хората са винаги правдиви и безпогрешни. Винаги е интересен събеседник, наистина остро критичен, но жив, духовит и несъмнено желан гост. Често е хаплив, но никога не е дребнаво заядлив.
Той е в пълния смисъл на думата независим и свободен в убежденията си човек. Рязък и ядовит в отрицанието си, но никога привърженик на някоя партия или група в литературата. „Затова не го обичаха. Никой и нищо не можеше да го накара да изкаже мнения или постъпка, ако те не бяха в съгласие с убежденията му. Той не би позволил никому, дори на бога, ако е вярвал, да се бърка в душата му, в неговите схващания за живота и злото в него, за да запази независимостта и индивидуалността си”, пише издателят Иван Коюмджиев. Георги Стаматов никога не се подхлъзва по вълните на социализма и си остава докрай критик на обществото най-вече от своята лична нравствена позиция. Той става яростен разобличител на порока в този свят. Личната му творческа позиция срещу този порок личи както от двата му тома с разкази от 1929/30 година, така и в излезлия през 1934-та сборник с разкази озаглавен „Прашинки”. Произведението представя творческото израстване на разказвача-писател. Изграждането на неговия индивидуален почерк – от по-обширните, класически повествователни форми до късия разказ в „телеграфен стил”. Типичните жанрови форми за него са очерк, разказ и кратка повест. Писателят публикува също и драмата „Лигурийци” (1910) и романа „Рибари” (1934), където предговорът е написан от Калина Малина. Стаматов пръв в българската проза (след Пенчо Славейков в поезията) се опитва да проникне в духовния свят на творческата личност („Паладини”), като остава верен на своя непобедим скептицизъм. Своенравието и скептицизмът често са защитна броня на всички затворени и в действителност самотни хора. А самотният човек най-често е сантиментален, но не обича да показва интимната си същност. Вероятно лесно раним, с иронията и сарказма си е прикривал чувствителна душа. Едва ли често е бил щастлив в живота си. Останал му е само тежкият кръст на необичан, неразбран писател. И този кръст е бил още по-тежък, защото той ясно е съзнавал силата на таланта си и вероятно това го е ожесточавало още повече. И живеел в многохилядния град, затворен в една-единствена стая, в която се включвало всичкото му имущество тук на земята, дори дървата за огрев…
Георги Стаматов е имал за девиз едно откровение на свой персонаж: „Всеки човек си има едно кътче на душата, дето никого не пуща, защото само в туй кътче той се чувства такъв, какъвто си е” („За едно кътче на душата”).
„Туй „кътче” интересуваше хазартно сатирика и той в продължение на години умело „надзърташе” в него. Но в собственото си „кътче” той не пусна наистина никого – и най-паче спекулативното ополитиканчване (една упорита болест, която завладя и неговите „събратя” днес), евтиния компромис с конюнктурата.
Предпочете да си отиде като самотник, навикан заради чудатостите си (често и алкохолно гарнирани), но с име на голям, достоен писател!”, пише литературният критик Здравко Чолаков.