„Роден съм в град Бургас. Това ми даде възможност първите години в живота си да ги прекарам непрекъснато на море. Без да имам затова специална курортна карта, разбира се. Морето много често се вълнуваше. Още тогава ми стана ясно, че между човека и морето има голяма разлика. Колкото повече бала има в морето, толкова повече се вълнува. А при човека е обратното. Колкото му е по-голям балът, толкова по-малко се вълнува за влизането си в университета. (…) От дете се въртях в театъра. Привличаше ме неговият чудноват свят. Като ученик в Бургаската гимназия ми се отдаде да стъпя на сцената. Играех за първи път в една пиеса, даже не помня заглавието ѝ, имах да казвам само една реплика. Не знам как съм я казал, но артистът Петър Белогушев помня много добре, потупа ме по рамото и ми рече, че аз мога да стана артист. Можете ли да си представите каква реакция предизвика тая оценка у мене. И ето, че театърът се превърна в моя съдба“ – спомня си Георги Калоянчев (13 януари 1925 – 18 декември 2012) за своите първи досези с театралното изкуство.
Калоянчев в ролята на Чиновника из пиесата „Сако от велур“ от Станислав Стратиев, постановка на Младен Киселов в Сатиричния театър – документален запис от 1979 година:
В училище обичал да си съчинява истории и да прави майтапи. Много често това се случвало и в час. Учителите го молели да излиза навън, докато си предадат урока, с уговорката, че няма да му пишат отсъствия. „Наверно, първият подтик ми дойде от училищния навик да забавлявам другарите си, а вторият – от общуването ми с бургаските артисти. Спомням си как с Бочката (бел. ред. Димитър Бочев) се изкачвахме на дървената естрада. Как настъпваше тишина. И ние захващахме диалози, сценки, скечове и декламации. После ръкопляскане, смях. Е, най ми беше приятно смях да иде от публиката. Много се чувствах горд, ако успея да изтръгна смях.“
В ролята на Големанов из едноименната комедия на Ст. Л. Костов, постановка на Нейчо Попов в Сатиричния театър – документален запис от 1971 година:
След като завършва гимназия, Калоянчев отива войник. В казармата се увлича да декламира стихотворенията на Вапцаров. Заедно със своя другар Димитър Бочев, с когото съвсем скоро ще делят обща сатирична сцена, чуват, че ще има приемни изпити в театралното училище. „Поразпитахме тоя-оня и разбрахме, че трябва да посготвим стихотворение, басни и етюд. Брей, да му се не види туй етюд. Докато го разберем какво е, много страх брахме. Викахме си, стихотворението и баснята няма да ни се опре. Ама етюд?! Рекоха ни, че било нещо като на уж, ама от друга страна като истинско да изглежда. Иди го разбери! Туй днешните деца са къде, къде по-грамотни от нас някога. Ама и ние трябва да сме били голям инат, защото залегнахме и от първи раз издържахме изпитите. Даже етюдът не ни се опря.“ В списъците на ВИТИЗ Калочнев влиза последен по ред. Попада в школата на Стефан Сърчаджиев и Боян Дановски, които му възлагат отговорни роли в много пиеси и допринасят за професионалното извайване на изначалния талант на младия Калоянчев.
В интервю от 1981 година актьорът говори за своята личностна трансформация през първата година в Академията и думите, които му отключват пътя към изкуството:
Георги Калоянчев е от онези актьори, чиито превъплъщения извикват у тебе усещането, че играе самия себе си. Затова и публиката го обожава, защото му се доверява. Той е обичан и от своите колеги, които се възхищават на сценичния му подход. Стоянка Мутафова казва, че от него е усвоила метода да разучава първо репликите на партньора си и споделя, че на сцената „Калоянчев те гледа право в очите“, владее до съвършенство изкуството на импровизацията, работи ролите си „много дълбоко и проникновено“ и е „еднакво силен в комедията и в драмата“. Нарича „гениален“ неговия Присипкин от „Дървеница“ на Маяковски. За тази своя постановка, както и за „Удържимият възход на Артуро Хи“ от Брехт, където Калоянчев играе главната роля, режисьорът Боян Дановски споделя, че е бил пристрастен към „богатия и стихиен талант“ на актьора. Той сякаш „сраства с героя“ и „дълбоко се слива с литературния материал“ спомня си кинорежисьорът Иван Ничев, който без никакви колебания го избира за главната роля във филма „Бай Ганьо тръгва из Европа“ (1991).
Калоянчев изпълнява монолог от „Бай Ганьо“ в студио на БНР – запис 1985 година:
„Знаете ли, понякога си мисля какво искам аз от публиката. Искам да ме гледа с очите на мама. Казах ви, че артистичното у мен е от мама. Тримата ѝ синове станаха артисти, защото тя беше артистката в нашето семейство. Но неосъществена артистка. Тя се осъществи, когато се появиха първите ми участия в киното – споделя актьорът. – Когато филмите бяха показани в Бургас, тя е ходила на всички прожекции и като се появя на екрана, въздъхвала високо: „Ох, на мама!“ И публиката разбирала, че играе синът ѝ, а тя ставала и се покланяла – обирала с други думи овациите. Милата мама. Да. Приемете го като шега, че искам публиката да ме гледа с очите на мама. Истинският смисъл в това, че аз искам да играя като пред мама. Искрено, с пълна вяра във Вас. С ярка защита на художествените задачи. Без да се щадя. Без да се пестя. Човек не трябва да се пести! Колкото повече не се пести, толкова повече има какво да раздава!“
Георги Калоянчев и Стоянка Мутафова в откъс из „Вчерашни целувки“ на Юрий Дачев, постановка на Бина Харалампиева в Сатиричния театър – документален запис от 2002 година: